Не е тайна, че техните клиенти идват при психолози и психотерапевти. Точно тях. Аз не съм изключение, моите клиенти идват при мен. Точно моя). Тоест като мен. И техните преживявания са много съзвучни с моята терапия с диалог в действие. През очите на моя клиент. "Какво трябва да направя? Как мога да живея? Въпроси, въпроси, вечни въпроси. Лексикална безнадеждност... Е, нека премахна „как“. Остава само: трябва ли да бъда? Да живея ли? Ще се опитам да заменя въпросителния знак с точка. Това е всичко: аз трябва да бъда, аз трябва да живея. Винаги има отговор на всеки въпрос. Просто е. Всеки въпрос може да се превърне в твърдение. Променете въпросителния знак на точка. Това е необходимо умение и дори бих казал условие за вътрешен мир. Сложете точка или многоточие, както искате... Точката по-лесно я нося. Но колко трудно е да спреш, искаш да бягаш, бягаш, поласкан от надеждата за нещо повече, за конкретен отговор. И търся и намирам. Захапвам знание, поглъщам го, изплювам го и пак го поглъщам. Нещо ново, сякаш от това имам нужда, сякаш става дума за мен... И изведнъж не, не е както трябва, нещо не е както трябва, зарязвам го и продължавам напред. Разочарована, съсипана... Отново търся. Винаги в активно търсене, по дяволите... Най-накрая намирам отговори в религията, но, по дяволите, това е толкова страшно, че противоречи на всичките ми други знания. Наистина ли ще има вечна борба в мен сега на кого да вярвам? Или просто повярвай... И изведнъж странен въпрос: - Е, разбира се, че се интересувам. Вашите знания, светоусещане... - Не, само по себе си ли съм интересен? Без знания, без всичко? Мислех за това. Започнах да гледам и изведнъж видях просто един мъж. Просто жена. Който иска да е там и просто да подкрепя. Тя не се опитва да преподава, а просто стои до мен... И казва, че е с мен и е готова да ме подкрепя... И изведнъж ме пусна. Аз не съм сам. Така че ето какъв елен си. Ето от какво се страхувам и защо бягам. Самота и отхвърляне... Искам да плача. Тя казва, че би искала да ме прегърне. Винаги се срамувам от подобни думи. Но дълбоко в себе си съжалявам, че Skype не позволява прегръщане... Гледам я и разбирам, но тя е просто човек... Просто жена... С която успявам да общувам по различен начин, не както обикновено . Но това е просто общуване, просто среща, която разкрива нещо вътрешно и ме обръща към себе си. Но и аз съм просто жена с моите страхове и преживявания и със сълзи на очи и щастлива усмивка на лицето. Аз съм. Трябва да бъда и трябва да живея... Благодаря ви..." PS Най-накрая се срещнахме…