От автора: Текстът на доклада, който изнесох на вечерта на житейските истории „Глагол“. Тема на срещата: “Семейство” Детството ми премина в трудна среда. От една страна имах доста добри отношения с почти всички мои близки. Междувременно те имаха много напрежение помежду си. Разширеното семейство се състоеше от няколко лагера, които, както ми се стори тогава, бяха в конфликт помежду си. Като малко момче бях изненадан и тъжен, уплашен от това състояние на нещата. Виждах всички като цяло добри хора, всеки човек може да бъде обичан за нещо. Защо не могат да се разбират помежду си? Мнозина в семейството се опитваха да ме спечелят на своя страна. И аз попивах като гъба оплакванията им един срещу друг, които те не изразяваха директно, и мечтаех всички да се помирят. Може би затова по-късно реших да стана психолог. За мен беше важно да намеря решение, начин да помиря близките си. По-късно разбрах, че всъщност те не са били в конфликт, а са били във вражда. Или тайно, индиректно, „зад кулисите“, плетейки взаимно интриги. Или, когато изгубеха нервите си, изпадаха в неистови обиди, понякога дори стигащи до битки. За съжаление, те скриха един от друг конкретни оплаквания, подозрения и въпроси, които се натрупаха и създадоха много негативни представи един за друг. Вече им беше трудно да разграничат къде е реалността и къде измислицата. Въз основа на тези фантазии, роднината просто изглеждаше като опасен човек и се преживяваше по-скоро като враг. Сега аз разграничавам в моите разбирания два термина - конфликт и вражда. Конфликтът е конфронтация между позиции и идеи. Враждата е конфронтация между хората. В открит конфликт има желание да се изясни, предаде и изясни нещо важно. Директният конфликт е пътят към диалога. Във враждата има желание за морално унищожаване на другия; това е пътят към разрушаването на взаимоотношенията. В конфликта има конкретика, ясно изразено недоволство и неговото изразяване. Във враждата всичко е слято, кално, човекът е просто напълно „боядисан в черно“. Ако хората в една двойка не влизат открито в конфликт, тогава те натрупват много фантазии един за друг. Тези фантазии рисуват образа на врага. И партньорите, които трябва да бъдат един отбор, започват да мислят, че наблизо има предател и враг. В работата си като психолог не стигнах веднага до това разбиране. Отначало се опитах да сбъдна детската си мечта и възможно най-бързо да сдобря семейните двойки, които идваха в кабинета ми. Получи се нещо като насилена усмивка на мениджър. Усмивка сякаш има, но в нея има много фалш. Но истинската връзка остава неясна! След такава консултация имах неприятен привкус в душата си, имах чувството, че някаква важна част от работата не е свършена. Дори мислех да напусна консултацията за двойки... Но, благодарение на супервизия (комуникация с опитен колега-ментор), търсене, четене и размисъл, стигнах до изненадващо откритие за себе си - двойката не трябва да се помирява, а по-скоро да се учи в конфликт! Ако една двойка е преживяла съществуващия конфликт или криза доста смело и честно, самата тя лесно, практически без външна подкрепа, намира пътя към помирението. Наскоро семейна двойка дойде в офиса ми. Двойката има връзка от около десет години. През последните няколко години съпругът беше много зает да изгражда бизнес, а съпругата отглеждаше деца; те общуваха малко помежду си за връзката. И те дойдоха с факта, че интересът към заедността започна да избледнява. Вълнението и желанието за общи перспективи бяха изгубени. В процеса на работа аз и моят колега (приемам двойки с колежка) забелязахме, че когато общуват помежду си, те са прекалено предпазливи, като цяло „галят козината си“, но разговорът мирише на нещо гранясало. После ги поканихме да се скараме. И се оказа, че когато съпругът предявява претенции, той връхлита лавинообразно жена си и не чува обратна връзка. В същото време той има чувството, че е сам и няма смисъл да говори, тъй като така или иначе никой няма да отговори. Съпруга отсреща