В терапията доста често чувам от клиенти за критика. В същото време не става дума за това, че те са критикувани, а по-скоро за това, че те очакват тази критика или предполагат, че са осъдени за нещо. Това е като страх от нещо, което още не е дошло и може изобщо да не дойде. Но има притеснение да не бъдеш съден. И се чудя: „Откъде знаеш, че ще бъдеш критикуван?“ В отговор чувам нещо за „Чувствам се така“ или „Не знам къде, но определено ще се случи“. Тогава въпросът е: "Кой наистина критикува??" - Разбира се, аз съм постоянен критик, не съм доволен от себе си, не се приемам и се опитвам да ставам все по-добър. Оттук и очакването, че ще бъдете критикувани или съдени. Всичко идва от отношението ни към себе си и отношението ни към другите. Защото често, ако съм свикнал да критикувам себе си, критикувам и действията на другите. И тогава в отговор очаквам критика от тях. Порочен кръг, от който няма видим изход. Сякаш има някаква идеална представа за себе си и истинското аз постоянно не достига до нея. Това е като надпревара за нещо, което не съществува и няма да съществува. Но толкова съм свикнал с това и вече не го забелязвам. Корените на това себеотношение могат да се търсят в историята на детството (отношението на родителите, навиците в семейството, периодът на училищна адаптация). „Откъде идва този навик да „преследвам” съвършенството? дори трябва ли?" *"Ако да, тогава до каква степен и в какви ситуации" И разбира се, важно е да се работи върху себеотношението, формирането на нови навици (ако могат да се нарекат така): самоуважение, себеприемане? , способността да си дадете правото да спрете и да си починете, способността да приемете резултата от дейността си такъв, какъвто е. Наистина не знам как изглежда идеалният човек и се съмнявам, че изобщо има такъв. Но знам, че всеки от нас е уникален и интересен по начина, по който сме сега. Не е ли достатъчно?