Настъпи моментът, когато отпускаш дланта си и пускаш малката му ръчичка. И, гледайки отдалечаващия се гръб, покрит с чисто нова раница, те преглътнаха буцата, която се надигаше в гърлата им. Безуспешно се опитахме да разберем кога успя толкова бързо да порасне от малък куклен гащеризон в почти възрастен официален костюм? За много родители този ден, освен радостно вълнение, което е съвсем разбираемо в началото на всеки нов етап от живота, поражда безпокойство, чиято природа не е напълно ясна за тях. Тази тревожност се опитва да се „обективизира“ за нещо просто, очевидно, нещо, което лесно може да бъде подобрено и коригирано. За стотен път разглеждаме критично детето си за ризата, пъхната в панталоните му, вързаните връзки или панделки, целостта на букета в ръцете му, наличието на моливник в раницата му. Въпреки това, вълнението не стихва, дори ако всички тези точки са успешно изпълнени. Няма свободно издишване, няма усещане, че изпитът е взет. Защото не е така. Изпитът тепърва започва и ние го знаем. Началото на училищния живот наистина е своеобразен изпит за родителите. Този период се превръща в криза в много семейства. Това е моментът, в който нашето прекрасно дете, самостоятелно, без буфер в лицето на родителите, влиза в контакт с обществото за първи път. И се страхуваме от неговия провал, който ще разкрие нашите родителски грешки. В крайна сметка подготовката на дете за училище не е просто да го изпратите на подготвителни класове, да си купите униформа и да го събудите в седем сутринта на 1 септември. Готовността за училище е резултат от предходните седем години живот. Здрав и физически силен ли е, за да се справи с училищното натоварване? Играл ли е достатъчно ролеви игри, за да може успешно да изгражда социални взаимодействия сега? Преподали ли сме му уроци за границите достатъчно добре, така че сега той да може да приеме и да следва правилата? Уверихме ли се, че учителят, чиято личност ще се отразява през целия живот на детето, е човек, на когото имаме доверие? Подхранихме ли го с нашите грижи, любов и приемане толкова много, че евентуални конфликти със съученици да го укрепят, а не да го сломят? Независимо дали го осъзнаваме или не, училището като лакмус ще покаже резултатите от нашата родителска работа. Съвсем не е задължително обаче първият час да се превръща в цяла година Страшен съд! Това се случва, ако по навик продължаваме да носим пълна отговорност за детето си, без да го споделяме с него. Когато казваме и се чувстваме като „Ходихме на училище“. Седем години, началото на училище, е крайната точка, когато е много важно да разделим „НИЕ“ на „АЗ“ и „ТОЙ“. „Ядохме“, „Спахме“, което беше подходящо и толкова органично преди седем-шест години, сега става травмиращо и за двамата. ТОЙ ходи на училище, а ние го придружаваме. Това е началото (ако вече не сме започнали да го правим по-рано) на етапа, когато трябва да започнем постепенно да прехвърляме в малките му ръце отговорността за живота му, съобразена с тях. В противен случай всички негови трудности ще се възприемат като наши поражения. Всяка проява на неговия провал ще ни тласне към вина и срам... и ще рикошира обратно в детето с нашето недоволство и гняв. Междувременно детето наистина се нуждае от родителска подкрепа. За него е много важно да чувства подкрепа вкъщи, за да може да се възстанови от всичко, което му се случва в училище. Вместо това училището и родителите често се обединяват в коалиция и детето остава само с чувството за неправилност. И сега той се превръща в онзи буфер между родителите и обществото, който показва успеха или неуспеха и на единия, и на другия. Парадоксът на излизането от тази ситуация е, че само чрез раздяла можете да останете заедно. Само чрез очертаване на отговорността става възможно да останем на страната на детето. Вашето дете ходи на училище, за да решава проблемите си там. Там го чака учител, който трябва да изпълни неговото!