Исках изключителност, но получих изключение. Това се случва, когато най-важното нещо на света е да станеш най-добрият... най-добрият, красив, умен, успешен, обичан. Тогава трябва да правите всичко перфектно, да се показвате само от най-добрата страна, винаги да сте весели, остроумни, добре поддържани, с идеална фигура. Възможно ли е винаги да бъде така? Възможно ли е да не се уморите от такъв вътрешен натиск върху себе си? Отговорът е очевиден, но колко неприятен е... раздялата с идеалната картина може да бъде толкова болезнена. И така, за да си дадем поне малко почивка от задължения или нежелание да се покажем като недостатъчно добри/красиви/умни и т.н., започваме да избягваме общуването. Затваряме се от хората, можем да отменим среща или дори да решим, че другите нямат нужда от нас такива, каквито сме. Ето как жаждата за ексклузивност ни прави изключени. Ние се изключваме от живота на другите хора и често от нашия собствен. Ексклузивността трябваше да бъде гаранция, че винаги ще бъдем обичани и избирани. Страшно е да си позволите дори малко несъвършенство, да не сте оригинални и като цяло просто да бъдете, без да се контролирате, без да проверявате всяко движение и фраза. Страшно е, защото е уязвимо. А уязвимостта е несигурност, загуба на подкрепа, основана на контрол. По-добре е да не сте с никого, отколкото да бъдете уязвими и да позволите дори и най-малката възможност да бъдете наранени от други. Идеалността, изключителността е самото разстояние, от което е безопасно да се прояви, нека се възхищават и идолизират, независимо че вътре има празнота и горчивина на самотата. Нека се възхищават и се стремят да бъдат като теб, нека мечтаят за победи, нека завиждат... нека... така сладко да се приспиваш с тези речи. Нека... нека... нека...о, но по някаква причина все още боли, все още е тъжно... нека... но е безопасно... Какъв е крайният резултат? негодувание, защото колкото и да се опитваш, не можеш да постигнеш идеала. Изключението сякаш ни доказва, че: „ето, виж! НИКОЙ не си нужен такъв! Всички са ти обърнали гръб!”. но често не забелязваме, че самите ние се отвръщаме и сме изключени.