От автора: Любимата ми и най-почтена... Написана на един дъх, буквално за половин час. Моето разбиране за ЛЮБОВ... Посветена на Теб. Болен. Днес е Св. Валентина, лошо ми е. От досадната, бляскава, задължителна природа на Любовта. От любезни, но безразлични валентинки. От себе си, който се поддадох на цялата тази истерия. Сякаш съм объркан и не мога да извадя истинското нещо, което е ценно. Все едно играя пиеса. И отдавна съм отвратен да играя каквито и да било представления. И все пак какво стои зад това? Слушам себе си... Зад това стои страх. И бягам от него, за да не разбера от какво точно ме е страх. Гледам как хората празнуват този ден. Някои са романтични, други са чувствени, други са бравурни, хвърлят кал по празника и го обезценяват. Някой намира причина да се напие. И зад целия този маскарад и фойерверки стои една объркана Любов. Тя не е толкова бляскава и красива. Тя е неравна, има издутини и вдлъбнатини. А тя стои и гледа как е излъскана, гримирана и фотошопирана. Или по-скоро дори не тя. И негово гипсово-виртуално копие. И Любовта стои настрана И разбрах страха си. Разбрах от какво ме е страх. Страх ме е да я доближа. Към истинския. Неглянцева. погрешно Но най-истинската. Сякаш и аз танцувам около копие, но усещам погледа й на гърба си... И започва да ми става лошо. И спирам. Обръщам се и я поглеждам. И започвам да плача. Защото е много болезнено да пропилееш този празник по този начин. Искам да се кача и да я попитам как се случи това? Гледам чертите й и разбирам, че е много древна, връстница е на света. Приближавам се към нея. дишам Любовта има миризма. По някаква причина сега тя мирише на лято, слънце и прясно сено. И я моля да отговори на въпросите ми. (Интервю с Любов... Мисля, че прекалих, но няма да си простя, ако не го направя). Любовта се съгласява. И според мен тя се радва, че най-накрая я забелязаха и се обърнаха към нейното мнение и нейния живот. Тя е тъжна, защото се чувства непотърсена и самотна. Чувства се измислена. Тя е тъжна. Той гледа облечения си двойник и се натъжава. Изненадан съм, че Любовта има толкова много тъга. И тя се ухили и аз разбирам, че това също е от преяждането ми „каква истинска любов е тя“ и преглъщането „любовта винаги е радост и щастие“. И го изплюх с облекчение. Общо взето плюех през цялото интервю. Колкото и да е странно, беше много хармонично. Тя говореше, а аз плаках, смях се, плюх отново. И във всичко това имаше такава релаксация и естественост. И разбрах, че тя ме обича. Той просто обича. И когато плача. И когато се смея. И красива, и грозна. И неуместно и нескопосано. И хармонично и фино. Именно защото Любовта е такава – грешна и различна. И разбрах, че щом избера този пременен манекен за свой идол, ставам длъжен да се впиша в образа на някой, когото мога да обичам. (Искате да бъдете обичани, какво можете да скриете, искате.) Лесно е да обичаш манекен - той е гладък, красив, без недостатъци. Докладвам моето блестящо прозрение на Любовта. Надявайки се да получа похвала. Любовта реве от смях и хвърля по мен смачкана хартиена чаша. Стъклото ме удря право в челото. В този момент се смея и изплювам следващия си „красиво формулиран шедьовър“. В любовта няма красота. Както няма и грозота. Изобщо няма рейтинг. Тя просто обича. Питам я за това, очаквайки да ме ударят по челото с още една смачкана чаша. Любовта изведнъж се замисля. И той ме пита: "Какво е красота?" И тогава полудявам. Защото чувствам, че сега ще трябва да изплюя отново парчето за „Любовта и красотата са неразделни“ и „Само красивите хора се обичат“. И тогава се оказва, че тя изобщо не разбира за какво говоря. И започвам да обяснявам: „Красотата е... ъъъ, ами като цяло, тук има красиви антични скулптури, тук има модни модели, например Мерилин Монро“ (Монро определено е много красива, убеден съм в това). Любовта отразява. Разбирам го, за да отговоря дали има нещо в теб или не -