Имало едно време един стар разказвач. Беше на двеста години, или може би повече, или малко по-малко... Никой не знаеше. И това изобщо нямаше значение. Основното е, че той беше много, много мъдър. Всяка вечер около него се събираше тълпа деца и той разказваше нова приказка. Знаеше толкова много приказки, че никога не се повтаряха. И тъй като беше стар и забравлив, той непременно покани един от своите слушатели, за да му разкаже всичко, което беше забравил какво има момичета – помисли си разказвачът, вдигайки очи към небето, – отговори асистентът – и мило, и привързано, и спретнато, и грижовно това — продължи разказвачът. И характерът й беше дружелюбен и весел. Бог я е надарил с различни добродетели... - помисли си отново разказвачът - попита асистентът. – учуди се старецът. – Така си помислих – усмихна се лукаво момчето и продължи: – Говорили са й за това доверие и вкъщи, и в училище. И толкова й липсваше това самочувствие, че всеки ден мечтаеше да го придобие. И тогава един ден търговец на боклуци минаваше по улицата, където живееше. Той събираше стари вещи и в замяна даваше на децата близалки. И момичето изтича вкъщи, за да занесе износените си обувки на търговеца на боклуци и да ги размени за бонбони. Когато тя донесе обувките си и ги даде на търговеца на боклуци, той погледна внимателно момичето и каза: „Винаги, когато дойда на вашата улица, вие ми носите някои неща.“ Толкова ли обичаш бонбони? - Момичето отговори, - Съжалявам, че си много зле облечена и искам да помогна поне с нещо. За вашата доброта искам да ви възнаградя. Ето ви билета за цирковото шоу. То ще се проведе на градския площад. Ела, мило момиче. Ще има много интересни неща. Тя благодари на търговеца на боклуци, взе билета и изтича щастлива. По обяд тя отиде на площада, където се намираше циркът Шапито. Мястото й беше точно до арената, откъдето се виждаха чудесно забавни клоуни, акробати и дресирани маймуни, но тогава на сцената излезе илюзионист със своя специален номер. Той заяви, че може да изпълни всяко желание на всеки, който се осмели да пожелае всичко възможно. Момичето толкова много искаше да придобие самочувствие, че първо изтича на арената „Какво искаш, момиче?“ - попита я магьосникът - Искам да бъда уверен в себе си - Ще получиш доверието си. Само в замяна трябва да ми дадеш нещо, но аз нямам пари, развълнува се Момичето, „Нужно ми е нещо повече от пари“. – тя беше напълно объркана „Имате ли умение или черта на характера, от която сте готови да се откажете без съжаление?“ Момичето беше толкова неопитно, че не знаеше много от качествата й, никой никога не й беше казал какво е тя. като. И първото нещо, което й хрумна, тя избухна на един дъх: „Готова съм да дам празни обещания...“ „Добре“, каза магьосникът, ще бъдете уверени, и й подаде лъскаво малко Но щом подаде кутията на момичето, всичко наоколо изчезна и момичето се озова насред тъмна пуста улица. Тя наистина искаше да погледне в кутията. Но беше толкова тъмно, че нямаше начин да се види съдържанието. В далечината гореше самотен фенер и тя се приближи до светлината и отново отвори лъскавия ковчег. Но все още беше празен, тя толкова много вярваше на магьосника! Той не можеше да излъже нейните надежди! Разстроено, момичето се запъти към къщата. Същата вечер тя заспала, едва облегната на възглавницата... Междувременно, докато разказвала приказка, заспал и старият разказвач. Седящите наоколо деца млъкнаха, за да не събудят стареца. Те много искаха да разберат как е свършила приказката, но старецът потъна в дълбок сън... Така те започнаха бавно.