Днес искам да ви разкажа как станах психолог. От 25-годишна възраст хората досадно ме питат: ти психолог ли си? Все още не разбирайки смисъла и целта на тази професия, това ме ядоса ужасно. Странно колко хора сочеха, предлагаха, убеждаваха, но аз се съпротивлявах. Постоянно чувайки фразите: „С теб е толкова спокойно, ще бъдеш добър психолог“, „Марина, искам да ти вярвам“, „Никога ли не си учила психология?“ Понякога ми идваше да викам: „Не, не, не ми трябват чужди проблеми, аз си имам своите, които искат да общуват с мен! Аз уча деца!“ И не е изненадващо, че влязох в института по чуждо предложение. Един приятел внезапно ми изпрати писмо и съдържа приблизително следния текст: Марина, Московският институт провежда промоция и приема без изпити, само според въпросник и кратка история за себе си. Опитвам! Мисля, че това ще бъде интересно за вас." О! - помислих си и реших да напиша тази история, с надеждата, че никой дори няма да я прочете. Изпратих я и забравих. По това време преминавах през много трудно период от живота си, спасявах живота си и ми предстоеше опасна и тежка операция, която приключи успешно на 30 август. Седмица по-късно вече бях вкъщи, неработоспособна, без физически и морални сили можех да си легна и да сърфирам в интернет, където ме чакаше писмо „Скъпа Марина Генадиевна! Наистина ни хареса вашето есе и въпросник. Вярваме, че имате всички основания да бъдете студент в нашия институт! Честито! Записан си в първата година на дистанционно обучение. Учебните занятия започнаха на 1 септември." Какво?! Студент ли съм? Кой друг институт? Аз съм почти на 40 години, пак ли да уча? .....добре, ще видя само какво пишат там. Има така или иначе няма какво да правя!" Трябва да кажа, че курсът ми на рехабилитация не беше лесен, мина мимолетно. Защото изпълнявах усърдно всички задачи, слушах лекции вечер и четях много, много литература. И не можах да си отговоря на основния въпрос на живота: Как?! Как можех да живея без това преди? Това е, от което съм направен, всичко е за мен! Чувствах се като риба във вода. Това е мое! Това е и моето призвание. „Ами учителят?“ – попита тя. А тя веднага отговори: Да, още по-добре и по-качествено. Две в едно!Сега минаха години и съм безкрайно благодарна на всеки човек, който ме тласна и свърза с невидими нишки с тази наука за душата и за душата. Благодарна съм на Бог, че чрез хора, чрез случаи ме доведе безчува и упорита към делото на живота ми. Щастлива съм, че имам работа, която обичам, двойно повече, че имам две! Честит празник колеги!