I'm not a robot

CAPTCHA

Privacy - Terms

reCAPTCHA v4
Link



















Original text

В работата с клиенти и от моя собствен опит разбирам, че често е по-лесно да се ядосваш на родителите си и да ги обвиняваш за всички проблеми в живота. Въпреки че има ситуации, когато не можеш да се сърдиш на родителите си, можеш само да ги съжаляваш и да ги обичаш, и да помагаш, разбира се, но дори и в такова преживяване, след известно време работа с терапевт, откриваш гнева , обида и тъга в себе си И тогава идва такъв момент, когато трябва, без да обезценявате собствените си чувства и преживявания, да приемете факта, че родителите са отговорни, но не са виновни. Че родителите също са хора, които не знаят, не знаят, не искат и не обичат, те също са произлезли от семейство, в което са научили нещо, но нещо просто го няма за мен е важно в процеса на растеж и развитие да се науча да поемам отговорност за собствения си живот и преживявания. Да, имаше момент, в който не можеше да го направиш. Ти беше малко дете, което разбираше малко, чието единствено желание беше да бъде обичано, защото животът му зависеше от това, а сега, когато си пораснал, виждаш къде ти е зле, къде не е наред, къде нещо липсва. и когато има твърде много, вие сте отговорни за себе си. Можете да продължите да носите бремето на гнева и негодуванието към родителите си. Можете да продължите да се борите срещу неразрушимите стени на родителския инат и вярата в собствената си правота. Важното е да разбереш какво ти дава това?! Или зад всички тези чувства можеш да различиш любов и благодарност, отново без да ги обезценяваш и без да се укоряваш за тях. В крайна сметка най-важният подарък - вашият живот - ви е даден от вашите родители. И доброто, което е в теб, също е дар от родителите ти. Като цяло ми се струва, че е много важно да се научим да приемаме амбивалентността, която се заражда в нас към нашите родители. В крайна сметка гневът не изключва любовта, а напротив, по някакъв начин показва нейното присъствие. Тъгата и скръбта говорят за стойност. А обидата говори за очаквания и надежди. Но едва ли ще преживеем всичко това за хора, които не значат нищо за нас.