Какво да правим с мързелива жаба вътре? Започнах да пиша тази статия преди около година. Тригодишното ми обучение по психология приключваше и ми се струваше, че животът ми определено трябва да се промени, трябва да го променя... Проучих опита си и какво ми помогна и сега, след като добавих нови мисли към текста, искам да го споделим с вас, така че ние се стремим да променим нещо в живота ви. Вече са положени много усилия, примесени с насилие над себе си, предприети са много различни стъпки и изведнъж настъпва ступор. Според моя опит го почувствах като падане в някакво блато, толкова познато, но доста удобно... и си спомних жабата, която разби масло от заквасена сметана в приказката на Л.Н. Все едно съм в такава заквасена сметана и ме мързи да удрям с лапите си ... Точно така, мързел! А също и страх... Имах една метафора: „Заквасената сметана е от приказка..., но блатото е добре познато, хълмовете са гнездили, славеят понякога долита през пролетта и изглежда, че има достатъчно мушици за храна. Да, със сигурност е изкушаващо да гледаш красива, чиста река, а казват, че се влива в някакво море... синьо е и синьо и не можеш да видиш другия бряг... Бих искал да видя изгрев там, да видя големи кораби или дори да отида по-далеч... Но къде мога да отида... С моята скорост и обхват на скок? Разбирам, например, лебеди или например гъски, какъв размах на крилата, височина на полета! И пак летят на ято. Какво за мен? Кого ще примамя със себе си от нашето блато? Ако искаш, казват, скачай, щом няма какво друго да правиш, а имаме много грижи, днес има мушици, а утре не... Ех, ама е истина... Така скачам до гъски, слушай разговорите им и обратно към моята могила, сякаш вече съм отвратен от нея и е страшно да я оставя за дълъг път ... никога не се знае ... И ще хвана мушици, слушам славейче, изглежда добре, вече ме мързи да се местя някъде...” Както ми се струваше тогава, мързелът и страхът от нещо ново ми пречеха и непознатото. Но сега, след като се върнах към този текст, открих и огромно подценяване на себе си и моите усилия. В края на краищата, вярно, те са там, в красотата далече - лебеди или в най-лошия случай гъски, а ние тук сме жаби, кой как... Има и една приказка за жабата Пътник, която също завърши зле - отново се върна в своето блато... И в този момент изобщо не бях готов да призная, че съм лебед. Не го отхвърляйте като нещо, което не заслужава внимание. В крайна сметка, както разсъждаваме: „Защо да обръщаме внимание тук, жалко е, че промените не се случват поради собствения ни мързел, нали разбирате! Ако само вниманието е под формата на „магически ритник“... Много е важно да разберем какво се крие зад мързела. Понякога това може да е проста умора и липса на ресурси. Не лежиш на дивана и не мечтаеш за нов живот, надявам се? Когато се обърнах към мързела си, видях умора там, преди всичко от живота според стратегията на насилие над себе си, постоянното „трябва“, потапяйки се в рамките и обстоятелствата, в които „трябва“. Дължа го не само на вътрешния си глас, но и съм обвързан от реални задължения в живота. Уморен от „трябва да се вписвам“. В кавички, защото тази нужда е до голяма степен на несъзнателно ниво. И затова, когато се появи нова „нужда“, която изглеждаше толкова важна за постигането на моите истински и значими цели, станах мързелив. И не се случи изведнъж, а се натрупа. Невъзможно е да тръгнете на ново пътуване с тежък товар от минали отговорности. Искам да вървя леко и с удоволствие, но тук отново "Трябва да промените живота си!" Не просто направете крачка напред, но променете целия си живот наведнъж. Как да не изпаднеш в ступор тук? Е, все още е страшно ... Това е такава задънена улица. Това, което се нарича „не искаме да правим стария начин, не знаем как да правим новия.“ Как да се справим с всичко това? Първо си признай. Признайте, че сте нормален, жив човек и може да се изморите. Уморете се да играете роли, постоянно да се усмихвате, да казвате, че „всичко е наред“, не само да говорите, но и отчаяно да се преструвате. Позволете си да мързелувате, защото можете да отложите неотложните неща за известно време (дори ако вътрешният ви глас изсъска „Да!