От автора: Това не е статия, а литературен разказ. Често разказвам тази история, когато работя с деца. Тя ги мотивира много добре. Историята може да се използва в практиката на детски и юношески психолог. Тази прекрасна история се случи в едно малко градче, чието име предпочитаме да скрием. Разказва за две дванадесетгодишни момчета и това се случи съвсем наскоро. Всичко започна, когато Умар и Идрис решиха да се разходят в покрайнините на града един ранен пролетен ден. Беше почивен ден, така че можеха да ходят, без да мислят за уроци. Момчетата живееха не толкова далеч от покрайнините на града и затова често отиваха в близкия горски пояс. Не беше никак страшно и доста пренаселено място. Там винаги имаше много летовници, а малко по-далеч, близо до реката, на изградения язовир винаги можеше да срещнеш рибари. Недалеч имаше малка къща с ниска ограда. Тази къща привличаше вниманието, защото стоеше отделно от всички останали и всички знаеха, че в нея живее пазачът от язовира. Всички го познаваха и уважаваха като достоен, мил и честен човек. Пазачът се казваше дядо Ахмад. Той не беше самотен, а напротив, децата и внуците му често идваха да го видят, а дворът почти винаги беше пълен с гости. Почти винаги е било така, но не и днес. Явно внуците и децата са решили да прекарат времето си по различен начин този уикенд. И така нашите приятели се озоваха на язовира сред рибарите. Момчетата винаги бяха любопитни да ги гледат как ловят риба. Така че този път, облегнати на парапета, момчетата внимателно наблюдаваха плувките. Те дори не забелязаха как дядо Ахмад се приближи до тях. „Ассаламуалайкум“, поздрави той момчетата. „Ваалаикумассалам, дядо Ахмад“, отговориха момчетата. – Защо стоиш тук отегчен, наистина ли няма какво да правиш? - попита пазачът - Не, не, ние така... - отговори Умар. „Просто гледаме как ловят риба.“ Говориха така около десет минути. Старецът ни разказа защо е необходим язовирът и колко е важно да се следи нивото на водата в реката. И момчетата споделиха впечатленията си как един рибар успя да извади голяма риба. - Искаш ли да ти дам велосипеди? - внезапно каза часовият. „Моите внуци така или иначе вече не ги приемат, явно са пораснали.“ - Ние искаме!!! – почти в един глас възкликнаха приятелите. „Тогава ела с мен, те са точно в обора“, предложи старецът. Беше доста кратка разходка от язовира до къщата на пазача, но на момчетата им се стори, че са изминали цял километър, толкова нетърпеливи бяха да карат. След като стигна до къщата, пазачът покани другарите си да изчакат отвън. Нямаше граници за радостта на Умар и Идрис, когато минута по-късно се появи дядо Ахмад, който търкаляше два велосипеда. Не може да се каже, че бяха нови, но дори не можех да ги нарека стари. Те бяха един и същи модел, но се различаваха по цвят: единият беше зелен, а другият - син. – Зеленото е мое! – извика Идрис, като веднага определи кой какво ще получи. - Ето, вземи ги, сега са твои - казал старецът, - кажи на родителите си, че съм ти ги дал. Идрис взе зелен велосипед за себе си, а Умар син. Момчетата дълго благодариха на стареца, след което решиха веднага да се приберат с велосипедите си. Щом потеглиха, радостта на Идрис веднага угасна. Оказа се, че велосипедът, който толкова бързо избра, е дефектен. Не, той не беше дефектен в пълния смисъл на думата. Можеше да го яздиш, но беше много, много стегнато. Завъртането на педалите изискваше много усилия. Велосипедът на Умар е съвсем различен въпрос. Беше лесен за управление и истинско удоволствие да се кара. "Чакай", спря Идрис, "не мога да карам нормално, много съм стегнат, нека се променим." „Но ти самият извика, че твоят е зелен, сега е твърде късно да промениш нещо“, отговори му Умар. „Не е твърде късно, не знаех, толкова е нечестно“, започна да възразява Идрис, „или ще се променим, или няма да бъда приятел с теб.“ Двамата спориха за кратко, но накрая Умар се предаде. Той не смяташе, че моторът е толкова важно нещо, за което да се караме.с приятел. И, помисли си той, вероятно може да се поправи и не е толкова важно. Размениха си велосипедите и продължиха пътя си. Тогава Умар разбра защо Идрис спори толкова яростно. Оказа се, че карането на такова превозно средство не е такова удоволствие. След като по някакъв начин стигна до дома и разказа всичко на родителите си, Умар реши да започне ремонт на новата си кола. Разглоби задното колело, смаза всичко вътре и го събра отново. За негова неприятна изненада това не реши проблема - моторът все още остана много стегнат. Без значение кой се зае с ремонта, резултатът беше един и същ. В крайна сметка всички решиха, че това е някакъв производствен дефект и не може да се поправи. Тъй като му беше трудно да приеме факта, че моторът не може да бъде ремонтиран, Умар реши да го кара такъв, какъвто си беше. Всеки ден тя и Идрис ходеха на разходка около блока. Карайки ден след ден, Умар свикна да се справя със стеснен мотор и вече не страдаше толкова много. Въпреки че се уморяваше по-бързо от приятеля си, той все пак не изоставаше от него. Така пролетта мина и лятото започна. Нашите герои не само караха велосипеди, но и учеха добре. И Умар също обичаше да чете, и не само книги, но и местни вестници. И в един от тях видя обява, че в средата на юли в техния град ще се проведе състезание по колоездене за момчета. Беше специално отбелязано, че към тях беше позволено да се присъединят деца на възраст от единадесет до четиринадесет години. А нашите герои бяха само на тринайсет. Умар информира приятеля си за това и те започнаха да се подготвят. Като начало момчетата се свързаха с организационния комитет, за да бъдат включени в списъка на участниците. Всеки ден те караха колело и се опитваха да карат повече от предишния ден. За месец и половина те почти удвоиха дистанцията си и това им даде големи шансове за победа. Освен това им беше много любопитно каква ще е основната награда. За него се знаеше само, че е приятна изненада. И тогава денят на състезанието наближи. Ставайки рано сутринта, приятелите караха велосипеди до градския стадион. Пристигайки на място, те разбират, че записването току-що е започнало. Изненадващо, не толкова малко тийнейджъри решиха да участват в състезанието, или по-скоро те бяха около стотина. Още на място разбраха, че състезанието ще се проведе на няколко етапа: във всяко състезание ще участват по десет души. А победител ще бъде този, който направи десет обиколки около стадиона за най-бързо време. Научиха още, че всеки кръг е равен на половин километър, тоест за десет кръга ще трябва да изминат разстояние от пет километра. Това беше разстояние, почти равно на това, което Умар и Идрис изминаха по време на своите велосипедни разходки. Разбраха също, че ще трябва да карат не на собствените си велосипеди, а на специално докарани за състезанието. Това беше справедливо, тъй като някои от момчетата имаха спортни велосипеди, които в много отношения превъзхождаха колите на други момчета. От публикувания списък момчетата научиха, че Идрис е в челната десетка, а Умар е в деветия. И така състезанието започна. Първите десет започнаха и обратното броене започна. По време на велопохода се оказа, че не всички момчета могат да карат всичките десет обиколки без спиране. Някои се отказаха на петата, а други на предпоследната. Доста време трябваше да чакаме своя ред, но той дойде. Фамилията на Идрис беше обявена и той излезе на опашката на стадиона. Умар му пожела късмет и търпение. Идрис се бори здраво за победата и вече поведе в осмата обиколка. Той разбра, че за да спечели, трябва не само да изпревари девет състезатели, но и да покаже най-добрия резултат във времето. В десетата обиколка силите му започнаха да го напускат, но Идрис все пак успя да стигне първи до финала. След като завърши състезанието си, той, едва влачейки краката си, отиде при приятеля си. След като седнаха на една пейка, приятелите започнаха да чакат реда на Умар. Не се наложи да чакаме твърде дълго и тогава името на Умар беше обявено чрез мегафон. Идрис му пожела късмет и му стисна ръката. Щом Умар се качи на мотора, усети, че е много лек, а след като стартът беше обявен и всички се втурнаха напред, радостта му нямаше граници. Той вече беше забравил това.