В коментарите към статия за ограничаване и контакт, потребителят karga сподели интересни мисли и въпроси относно чувствата в терапията, за което съм много благодарен. В отговор се роди цял текст, който предлагам за обсъждане относно приемането от страна на терапевта на чувствата на клиента, karga написа: Какво означава „приемане на чувствата на клиента“ karga написа: Приема ли терапевтът чувствата на клиента? Или той се обръща към преживяването на своите преживявания, тоест извлича същите чувства от него? Това се случва по различни начини: понякога преживяването на терапевта резонира с едни и същи (сходни) чувства, понякога чувствата са различни. Например, клиентът се срамува, преживява себе си като безполезен, а терапевтът в този момент, напротив, изпитва съчувствие и топлина към него. Или дори това: клиентът се страхува, а терапевтът е ядосан, според мен е това: оставете чувствата да бъдат. Терапевтът признава реалността на клиента, неговото право на всичките му чувства: тоест, той не се „бори“ с тях, не ги спира, не се опитва преждевременно да утеши, успокои или развесели чувствата на клиента клиентът и терапевтът не съвпадат, това не означава, че чувствата на клиента са „погрешни“ и приемащият терапевт може да остане в това несъответствие и да му обърне внимание, да го изследва заедно с клиента. В гещалт подхода приемането на чувствата служи, може би, на две основни цели: 1) да позволи на чувството да узрее, да не го угаси преждевременно, да му позволи да се разгърне - да стане ясно какъв вид чувство е това, „за какво“ става въпрос: какво преживяване, с което е свързано и каква нужда стои зад него; 2) позволи на клиента да види, че не е сам, че е в контакт с терапевта, с него има подкрепа под формата на терапевт. Подкрепата не означава, че аз, клиентът, непременно съвпадам с терапевта по чувства и нужди – понякога изхождам от тази подкрепа, изпробвам се срещу нея, като лакмус, като с пробен камък, и ги откривам не само по на основата на сходството („виждам се като в огледало“), но и на основата на различията („той го има така, а аз го имам така, но той не ме отхвърля за това, а дава имам право да бъда различен”). За да стане това, различията трябва да бъдат легализирани, приети. Както всеки модел, описаният, разбира се, е идеална схема. В действителност това не винаги се получава и терапевтите могат да изпаднат в своите травми, да избягат от трудни места и да не успеят да се справят с реакциите на контрапренос. И това се случва от време на време на всички терапевти, не само на „лошите“. Но като цяло, колкото повече опит има терапевтът, включително опитът на неговия клиент - опитът на личната терапия, толкова по-стабилен е терапевтът: той познава своите травми, което означава, че е в състояние да види своите автоматизми и да действа не автоматично, а творчески. За „лекуващия” терапевт Не всички последствия от наранявания могат да бъдат елиминирани. В края на краищата характерът – нашият траен начин да реагираме на света – е резултат от травма, която сме преживели. И можете да го коригирате, да го направите по-гъвкав. Но е невъзможно да стане човек без характер, идеално балансиран. И гъвкавостта и „изцелението” на терапевта понякога се изразява не в това, че той никога не се страхува от чувствата на клиента, а в това, че той се плаши, но остава, не бяга от контакта karga написа: I имам подозрение, че ако терапевтът няма опит да се срещне, например, с чувството за самота и опитът да живее добре, тогава няма да му повярвам, че ме разбира, когато му разкажа за моята самота karga написа: до терапевтът, неговият опит в успешното преминаване през самотата му позволява да бъде опора на моя клиент в тази среща. Тук изхождам от идеята, че всеки човек познава всички чувства: всички изпитваме болка, страхуваме се, тъжни сме, чувстваме се самотни. се срамуват, завиждат... Ситуациите могат да бъдат различни, самите чувства могат да бъдат изпитани различно (да са с различна сила, да са изтъкани от различни усещания), но въпреки това всеки има всички чувства. Вярвам, че успешното преминаване не е така непременно победа над трудностите („Бях самотен - намерих двойка“; или във варианта „... но сега аз се гордея с това!“) и срещата с нея: осъзнаване на вашите болезнени точки.