От автора: Фрагменти от сесията, съгласувани "Знаете ли, това е невероятно. На детето изглежда, че родителите му го обичат толкова много, че дори е невъзможно да се изрази с думи .. Мама е най-хубавото име на Земята... Майка ми е толкова много я обичах като дете, че дори... съжалявах, че съм се родила!" - чуха се нотки на съжаление. "Горкото, колко труден ще бъде животът за теб!“ „Какъв тежък живот ще имаш, като си спомня как те родих!“ На този фон всякакви въпроси минават през „трудния“ филтър, а именно „. Не, не мога да те пусна да учиш в друг град, трудно е и опасно... Ами ако те изнасилят?“ И от детството излизат кадри как една майка е направила всичко възможно, за да улесни живота на дъщеря си. На единадесет години си купихме куче! Мама реагира на това повърхностно. В резултат на това отидохме на Птичия пазар и взехме първото кученце, което ни хареса, което ми хареса. Кученцето упорито отказваше да бъде приучено към тоалетна. Семейните приятели казаха, хайде, той е още малък. Ще минат шест месеца и всичко ще е наред... Бях в отчаяние, майка ми също... чакането шест месеца беше нереално дълго време. И тогава майка ми и нейният любовник решиха да го подарят. Не можах да го защитя, казах, че може би са прави... Но когато седнах на дивана, прегърнах кученцето до себе си, изведнъж започнах да плача... "Как да се разделя с теб?" Мама и приятелят й отидоха да посетят приятеля си за уикенда извън града, той имаше собствена ферма, а моето кученце беше взето от тях... Върнах се от училище в празна къща. С детския си ум разбрах, че съм направила нещо лошо... Измислих оправдания на приятелите си, че съм алергична... И трябваше да дам кученцето... Сърцето ми беше наранено. „Той дори не си спомни за теб!“, каза майка ми... И тогава чух нейните фрази по телефона, като, толкова жалко, горката ми дъщеря, тя отива на разходка с кучето рано и плющи в апартамента... И пак мотивиран от съжаление към мен. След години ми се стори, че това не е съжаление, а някаква скрита форма на омраза. Същото се случи и с музикалното училище. Разбрахме се да уча вкъщи. Защо? Аз самият спокойно бих могъл да отида в музикално училище! Но не, „Жал ми е за теб, кой ще те вози, когато е нощ, сняг, лед...“. И така се оказа, че след три години вкъщи, аз все още не знам ноти и солфеж..." Всичко се сведе до съжаление, но такова разрушително, което блокира всички ресурси на съпротива. В случая дъщерята израснала неадаптирана и дезактивирана Вземи решение, да избере, да направи нещо въпреки майка си... Да, тя се опитва, но в същото време, правейки крачка напред, й се струва, че върви срещу нея. Тя самата страда.“ Не, не, не мисли! Мама заемаше лидерска позиция...много силна..."Да, разбирам всичко, разбира се, образът на силна жена на работа и у дома - да изваяш от това, което имаш, и най-важното, "както ти като.“ Дъщерята е удобна кукла. Можете да й попречите да има домашен любимец („тя жестоко ме изгони с котенце“), не можехте да я пуснете на училище в 11 клас, облечена в блуза, която тя също смяташе. вулгарна и „разкъсана точно върху мен“, можеш да правиш каквото си искаш с дъщеря си, знаейки, че не трябва да очакваш съпротива от някой толкова удобен. А сега самата дъщеря е майка.“ Започнах да забелязвам колко подобно тя беше на майка си. „Синът ми събираше играчки, някакви чудовища, в един миг разбрах, че не ги харесвам, че могат да му развалят психиката и влязох в стаята и веднага ги изхвърлих... Още помня как плаче синът ми от негодувание... И триумфирах... И така отидох при психолог..." И наистина, гледайки тази лента със събития като на филм, си мислиш за целта ни на Земята... Какво е значението на тези детски страдания и обиди? Какъв е смисълът от такова зловещо потискане, пронизващо цялата личност... Ще има ли нов обрат в развитието на тези души...?