КОНТАКТ СЪС СЕБЕ СИ 1.2 Наблюдение на вътрешната реч Установяването на вътрешен контакт, чрез процеса на наблюдение, със сигурност е важен процес. Един от аспектите на интрапсихичния живот, който е достъпен за интроспекция, е нашата вътрешна реч, вътрешен диалог. Вътрешната реч е процес, различен от умствената дейност и външната речева дейност - вербализацията. Вътрешната реч е една от формите за представяне на мислите на човек, разположени във вътрешното ментално пространство, невербализирани за другите и различни по структура от външната реч. „Речта не служи като израз на готова мисъл, която се пренарежда и модифицира, а се осъществява в думата.“ (L.S. Виготски „Мислене и реч“). Речта обаче е основният инструмент на мисленето и е неразривно свързана с него. Вътрешната реч се разбира като съществен преходен етап между плана и развитата външна реч. Може да съществува под формата на кинестетичен, слухов или визуален образ на дума. Ние наблюдаваме вътрешната реч, като съзнателно насочваме и концентрираме вниманието си върху този феномен на вътрешния душевен живот. Казано по-просто, ние насочваме фокуса на вниманието към речта, отправена към самите нас. Наблюдението на вътрешната реч може да отрази следното за нас: 1. Помага за откриване на автоагресия. Автоагресията се проявява не само поведенчески (актове на самонараняване и антивитални прояви). Често автоагресията се проявява във вътрешен диалог със себе си. Може да наблюдаваме зле този процес или изобщо да не го осъзнаваме, въпреки че той доста фундаментално влияе върху отношението ни към самите нас. Агресивното общуване със себе си може да се изрази в отровна самокритика (която не е същото като критичното отношение на здравия човек към себе си), самобичуване, самоосъждане, злорадство, садистични монолози и обезценяване на себе си. Бих искал да обърна внимание на факта, че автоагресията в пространството на вътрешна комуникация със себе си усложнява процеса на самонаблюдение и процеса на развитие на личността. Харесвам обяснителния модел на феномена автоагресия от психоанализата. Всички имаме определена умствена структура, наречена Свръх-Аз (известен още като Свръх-Аз, вътрешен критик), която се формира в детството от родители или значими други. Състои се от определени морални предписания, норми, които съответстват на обществото, в което живеем. Тоест става дума за това как трябва да бъде, как трябва и как не трябва да бъде, правилно/грешно, какво трябва и как трябва да бъдете в обществото. Това помага за нашата адаптация и със сигурност е необходимо. Случва се обаче Супер-егото да има твърда структура и да се проявява садистично към индивида. Мъмри, обезценява; повтаря, че не е достатъчно, грешно, грешно, лошо, твърде просто, грозно, нелепо, дребно, провокативно и т.н., и т.н.. В такъв осъдителен диалог със себе си можете дори да чуете гласа на човека, който внуши тези неща във вас от детските норми, подобри ви; да виждаш лица, картини и да се чувстваш по определен начин – както е било там и тогава. Интересното е, че структурата на Супер-Егото е предназначена да подобрява живота ни, да ни помага. Затова като възрастни понякога възприемаме вътрешната критика и осъждане като норма, като условие, необходимо за нашето усъвършенстване, развитие и напредък. Въпреки това, токсичната критика често блокира нашата дейност и не позволява индивидуалността да се появи. Твърдата структура на Супер-егото включва борба срещу всякакви „погрешни“ прояви или качества на човек, което отнема много сила и енергия. Човек се опитва да се приравни към определен стандарт, измествайки и изключвайки от психическото си пространство всичко, което не съответства на правилния образ. Затова „тъмните прояви” на нашата личност често са недостъпни за нашето наблюдение и възприятие. Автоагресията блокира виждането и разбирането на страните ни, които са неприятни и неправилни за нас. Несъответствие с образа на Супереготони носи дълбока болка, предизвиква реакция на нападение върху самите нас. Тук защитните механизми на психиката започват да се включват (потискане, изместване, отричане, интелектуализация и т.н.), предназначени да намалят психическия стрес. Следователно нашите неравности и грапавини остават невидими за нас, неразпознати и неприсвоени, което усложнява контакта със самите нас. Така, за да направим процеса на наблюдение на вътрешното ментално пространство достъпен в различните му проявления, е необходимо преди всичко, за да проучите как структурата работи на вашата самоагресия. Как се проявява в общуването със себе си, в поведението, в действията. Въз основа на знанията за структурата на нашата автоагресия се отваря възможността да изградим вътрешно пространство, което да ни подхранва с подкрепа и приемане. 2. Вътрешното може да действа като спомагателен инструмент за разпознаване на емоциите. При рационализация и лоша връзка с тялото и емоциите, наблюдението на вътрешната реч помага да се определи естеството на емоциите, ако тяхното определение е трудно. Тъй като мисленето (и вътрешната реч, като продукт на мисленето) и емоциите са тясно свързани, уместно е да попитаме: „Какво си казвате, когато изпитвате тези емоции?“ Често се случва погрешно да дефинираме емоция, покривайки истински изживените емоции с някаква социално удобна маска. Например, при мъжете е по-често да изразяват агресия и гняв, под маската на които може да се крие страх, отчаяние и безпомощност. Жените по-често открито демонстрират маска на тъга, тъга - която може да скрие истинската емоция на гняв, например. Наличието на тези „маски“ може да бъде объркващо и не ни помага да разберем истинските емоции. Следователно въпросът „Какво си казвате, когато изпитвате определени емоции?“ може да доведе до по-точно разбиране на нашето емоционално състояние. Какво си казваме, когато се ядосваме - Не е справедливо! Какво си казваме, когато изпитваме страх - това е твърде опасно..- но нищо няма да се получи за мен..- ами ако направя нещо нередно? Какво си казваме, когато сме щастливи? - Аз съм страхотен! 3. Наблюдението на вътрешната реч помага за изучаване на автоматични мисли, стереотипни преценки, концепции от родителското семейство - определени от процеса на алгоритмичното мислене. Те сякаш разгадават какво се случва навън в съответствие с личния си опит. В същото време размисълът и търсенето на алтернативни варианти за реакция в зависимост от ситуацията често са изключени. Те блокират когнитивната дейност, като правят изкривени преценки за реалността и ситуацията. Това напомня на някакъв програмен код, който определя работата на системата. Несъмнено концепциите, шаблоните, стереотипите, като продукт на алгоритмичното мислене, са ни необходими за решаване на типични проблеми и за пестене на енергия. Опростеният процес на мислене обаче ни лишава от гъвкавост в нетипични ситуации. Това се превръща в източник на конфликти, които водят до влошаване или прекъсване на контакта с друго лице или група хора. Психотерапевтът Мерилин Мъри в своята методологична система за психотерапия описва „разрушителни мелодии“, записи, които звучат в главите ни. Той метафорично описва когнитивни статични структури, вкоренени в нашето вътрешно пространство на общуване със самите нас. Ето един цитат от нея: „Някои записи се въртят в главите ни през цялото време; други чуваме само при специални поводи. Някои записи са неверни, други са верни, трети може да съдържат погрешно разбрана истина. Има записи на две противоречиви послания – Be най-добрият и не тормозете носа! Какви „записи“ рецитираш за себе си? Колко често и в какви ситуации се появяват? Разговорът със себе си с такива „записи“ ви помага или ви пречи, или и двете? След това разграничете. Тук наблюдението на вътрешната реч помага да се разкрие определена рамка от вярвания и концепции, които са ни познати, което е отражение на нашите.