Детският ми сценарий се формира в юношеството. Родителите ми се разведоха, когато бях на 12 години. Аз и сестра ми останахме да живеем при майка ни. Това беше силен удар за майка ми. Разводът съвпадна със смъртта на майка й. Животът е бомбардиран на всички фронтове. Емоционалният фон у дома беше много тежък; поредица от загуби отнеха всички сили на майка ми, значим човек и любим партньор. Във въздуха витаеше загуба, горчивина, разочарование и, струва ми се, много негодувание. При всичко това майка ми не избра да скърби, тя избра да работи, да измие мъката си и да се изолира. Отстрани може да не изглежда като най-добрият начин за справяне със загубата, но нека не отдаваме справедливост и да приемем факта, че майка ми е избрала най-доброто, което е било на разположение за нея по това време, за да преработи количеството глупости, които са се случили нея бях на 12 години и се уплаших. През този период видях смъртта на моята баба, моята разбита майка, моя виновен баща и моята уплашена сестра. Пред очите ми завинаги се запечатаха в паметта ми сцените на погребението на бабата, търсещото топлина момче и личната самота. Трябваше да пренебрегна чувствата си, защото нямаше на кого да ги предам и като цяло дори не знаех как да го направя. В семейството ми баща ми се затопляше и съчувстваше, но го виждахме през уикендите. Мама се промени. По някаква причина беше невъзможно да говоря за баща ми, особено за това колко добре се чувствах с него. В някои моменти от нашето взаимодействие моята грубост или импулсивност можеха да предизвикат сълзи и тогава настъпи „вековно“ мълчание от майка ми. Беше прекъснато естествено, когато се извиних и поисках прошка, въпреки че все още не разбирам защо. Мама се размрази и това беше достатъчно. Несъзнателно се научих в тези взаимоотношения да насочвам вниманието си към другия човек. За пореден път, когато майка ми се обиди и ме „наби“ под формата на едноседмично мълчание, си казах в себе си: „Моята жена никога няма да плаче“. След това се разделих на две части. Отхвърлих частта от себе си, която иска любов, обич и я изисква, и затова понякога се ядосва и създава проблеми. И се свързах с втория - внимателен, чувствителен, героичен и безкористен, който много добре се научи да определя нуждите и желанията на другия. Сигурно се досещате как моят сценарий повлия на отношенията ми с жените. Възприемах всеки намек за недоволство от жена като заплаха за нашата връзка. Бях много добър в отгатването на желанията на партньора ми и уцелването на целта. Това нямаше как да не зарадва. Представете си, дори не сте имали време да си помислите, че искате бъркани яйца за закуска, но те вече са готови. Това не е ли чудо? Какъв прекрасен партньор. За всичко обаче трябва да се плати. След като отделих частта от себе си, която иска нещо, спрях да казвам какво харесвам, какво имам нужда от партньор. Започнах да следвам стратегията на майка ми да вземам студен душ, когато искам нещо. Ако не получих това, започнах да напускам връзката без обяснение. Това беше най-доброто възможно решение. Тъй като да говоря за това, което искам в една връзка, е като смърт, тъй като може да предизвика сълзите й. Да искаш да прекарваш време с нещо различно от партньора ти звучеше така, сякаш не е истинска любов. Е, всякакви вицове, които се въртяха около едно нещо. Да говориш за себе си е опасно, може да завърши с отхвърляне или раздяла. През 2017 г. започна моята психотерапия. Реално, дългосрочно, 3 години. Индивидуални и групови. Как тя ме промени? Това е просто, макар и не бързо в гещалт терапията, опитът е от централно значение. Благодарение на него се случват промени. Систематично придобивах нов опит в общуването с жена психотерапевт. Проверих дали реакциите ми са я обидили, но тези? Ами ако не ми е удобно? Ами ако започна да се ядосвам? Осмелих се да отида на терапевтична група. Там също рискувах и показах чувствата си към жените в групата. Казах им какво ми харесва и какво не. Спорих им, спирах ги, дори ги обиждах, или по-точно виждах как се обидиха. И всички останаха живи, освен това започнахме силно?