На пръв поглед можете да откриете, че верността е неправене. Липса на действие. Вярна съм, когато не изневерявам, не наранявам партньора си и не предизвиквам ревност у него. Но може ли действие, което не съществува, да има стойност? Има ли смисъл да се хвалиш с нещо, което не правиш? Разумно ли е да се изисква плащане за пасивност? Предлагам да спекулираме по тази тема. Случвало ли ви се е да благодарите на минувачите, че не са ви бутнали? А дворните пънкари, защото не пушат и не изхвърлят отпадъци във вашия вход? Малко вероятно е, защото само този, който е положил някакви усилия, който не е стоял настрана, а е създал полза, която е донесла полза не само на него, е достоен за похвала. нали Никога не би ни хрумнало да похвалим околните, че не грабят и убиват. Но с радост ще ви благодарим, ако ви помогнат да вдигнете количката и да ви спасят от злия мелез. Ще ви благодарим, ако ни върнат случайно изпадналия телефон. Ние ценим тези действия, които правят живота ни малко по-добър. Ако не се промени, ние просто не ги забелязваме. Има полза - има стойност. Просто е. Ако някой наблизо започне нещо и това ни носи удоволствие, тогава неговото действие има стойност за нас. Ако това не ни засяга по никакъв начин, нека си прави каквото си иска, нас не ни засяга. И тук възниква въпросът: как да бъдем верни, така че да бъдат оценени? Как да превърнете верността в акт, който доставя удоволствие на партньора ви? Интересното е, че постъпката е само изневяра, предателство. Тези. в контекста на верността можем или да накараме другия да страда, или да гарантираме, че нищо не се променя. Нищо чудно, че лоялността не се цени и не се забелязва! Само по себе си това не носи никакви ползи! Без забавление. Защо са толкова горди с нея? Защо искат нещо в замяна? Например, аз не ти изневерявам, така че нека задоволим желанията ми и да го изживеем. Иначе ще отида да го сменя. Има някой, знаете ли. Виждате ли, аз съм търпелив, сдържам се с всички сили, за да не отида при някой друг, затова сте ми длъжни. Звучи като изнудване, нали? Прави каквото искам, иначе ще те нараня. И тук стигаме до най-важното. Лоялността може да бъде акт в два случая. Кога е изнудване и кога е опит за ограничаване на влечението към друг човек. С първото всичко е ясно, но с второто е много любопитно. Лоялността е ежедневна борба със собствените желания. Ако искам да ми плащат за това, че сдържам собствените си желания, то се оказва, че това не е моят избор, не е моето решение. Принуден съм да направя това. Още повече, че не съм верен от самото начало! Искам заплащане за преструването на верен! Не искам да работя, без да получавам никакви ползи. Хм, оказва се, че верността се превръща в ценност само когато партньорът иска да изневери, но не го прави! Само в този случай може да бъде „продаден“. Размяна за внимание, грижа, обич и обслужване. Когато верността е личен избор, ваше собствено решение, тогава дори няма да ви хрумне да изисквате нещо в замяна или да се хвалите с това. Вярна съм, защото сама съм решила да бъда с този човек, а не защото съм принудена от морал, клетви, дошли от нищото правила или страх от отхвърляне. В случая лоялността има стойност само за мен! За партньор това е просто даденост. И стойността за него ще бъдат онези действия, които му носят радост и удоволствие. Лоялността е ежедневен избор да бъдеш с един и същи човек. Благодарността може да бъде получена само за извършени действия, а не за избор. Правим избори за себе си, действия за другите..