От автора: Фрагмент от кореспонденция за поезията „Отговор на празнотата“ Веднъж си казах: всяко стихотворение може да се чете така, както е написано, и такава възможност винаги съществува, въпреки разликата в тълкуванията, опита, асоциациите... трудно е, много трудно, но се случва, може би... Просто трябва да се настроиш, да живееш, да изживееш, да издържиш, да узрееш, да изчакаш вътрешен тласък - и вътре в теб ражда се някой, който знае тези значения... Много писатели снабдяват стиховете си с напомняния за разликите между автора и лирическия герой. По този начин те сякаш изоставят себе си – все пак, ако не от себе си, то от кого другиго? Не е ли тук първото разделяне на значенията, последвано от трудността при четене? Да се ​​изостави, да се дистанцира, да покаже своето почти снизходително отношение към „страданието и мятането на героя”... Струва ми се, че се отдава твърде голямо значение на лъскавия „образ на автора”. Кой е той? Задължително ли е да отговаря на средната представа за сдържан, културен интелектуалец, малко странен, но пази „лицето” си от натиска на несъзнаваното? В края на краищата това „лице” издава неговата слабост и само „лирическият герой”, изоставен сам, трябва да устои на удара на реалността, вече изтощен, обезкървен, изоставен от своя подозрителен коментатор... Ако говорим за откъснатост, то това трябва да бъде в много по-голяма степен откъсване от „автора“, отколкото от „героя“. Непривързаността е присъща на природата на онези, които живеят в поезията. Той познава флуидността на своя свят много по-добре от егото на автора, хванал се за всяка сламка в опити да запази самоидентификацията... Фрагментацията на нашите езици се определя от страха ни от несъзнаваното, от разбиването на живо същество в поезията, изискваща внимание и любов. Това наше чудовище, нашият Франкенщайн, е ужасно само защото никой не е в състояние да приеме и понесе неговата любов и жизнена сила - и тази сила е принудена да търси изход там, където най-малко се очаква... и първа да предаде той е „авторът”... Но кой ще измине с Героя целия му път, кой ще излекува раните му и ще се споразумее за главното? Изоставяме себе си – това е цялата причина живостта и автентичността да напуснат ежедневието ни, от взаимоотношенията ни, отдавайки ни на свой ред на скуката, монотонността и сетивната бедност на заобикалящия ни пейзаж. И защо връщането към себе си се възприема като изгнание, като регресия, като загуба на време и загуба на шансове, като ежедневна съпротива срещу такова обичайно предателство към себе си, постоянна подкрепа за разтапящите се форми на несъзнаваното, търсене на израз на любовта, готова? за пълно отдаване - това ми се струва единственият шанс да устоиш и да останеш човек. Оставете ги да вървят, без да имат време да оставят отпечатък върху пясъка, и отново да се скрият в това безразлично море... толкова безразлично, толкова тихо, неусетно хранене, кърмене и отново блъскане към брега, твърдия безмилостен бряг, така че видът ще се появи отново... винаги неизказан, полунарисуван, недогласен... нека се научат да произнасят първите си звуци... Кои са те и защо идват, каква е тяхната сила и цел ще се появи някой ден по късно. Може би тогава ще се окаже, че „авторът” е просто осветен кръг върху маса до лампа, на чиято светлина се стичат молци... стичат се в естествено желание да бъдат разпознати и разказани, преди неизбежно да изчезнат в мрака. .. струва ли си да отвърнеш "лицето" си»?