Родителите не правят това от злоба, те просто искат детето да се държи спокойно, без да им причинява неудобства, родителите; оттук и тези константи: не вдигай шум, не бягай, не бързай, не плачи, не се смей прекалено силно. Общо взето откъдето и да погледнеш нищо не е възможно, нищо характерно за едно дете! Това честно ли е? Веднага отговарям на възмутените майки и татковци: да, да, прави сте, дисциплината и правилата на поведение са важни. Но нека теглим граница между нормалните прояви на детството и негативизма. Ако си кажете „стоп” и просто наблюдавате как детето ви играе, ще видите, че то не прави нищо ужасно или недопустимо – играе, смее се, крещи, бяга. Прави импулсивното поведение! Нашата задача е да предотвратим например той да избяга на пътното платно по време на игра. Ние наблюдаваме това, ние обясняваме това. Не го плашим, че „може да те блъсне кола“, не му забраняваме да бяга, но му обясняваме и говорим с него, ако постоянно забраняваме на детето да проявява своята активност, чувства, неговите мнения, тогава в крайна сметка ще стигнем до една доста тъжна картина - От детството малкият човек ще се научи да не чувства, да не изразява себе си, да не поема инициативата. По време на израстването си то усвоява доста добре тези умения и направо преминава към депресии, неврози, разстройства от емоционалния спектър, психосоматични проблеми и т.н. Но най-лошото е, че рано или късно детето наистина ще спре да изпитва някакви чувства, или дори няма да знае как да нарече чувството, което го "обхваща" в момента. Защото в резултат на опита от детството си той научи, че е невъзможно да се почувства, боли. Но той не можа да промени ситуацията тогава, защото тези безкрайни „рано ти е“, „не хленчи под краката си“, „спри да бягаш и започни да ме слушаш“ и много други неща, но от един и същи репертоар, витаеха около него на гъмжило. Ясно е, че забранявайки на детето си да прояви своята активност, самите родители са дълбоко травмирани хора, които не знаят как да приемат децата си, така че в процеса на „възпитание“ те просто споделят. техните неврози с по-младото поколение. Но това не е по-добро за детето. Затова най-ефективно е родителят да започне да работи върху себе си, върху собствената си родителска компетентност, върху собственото си съзнание. Всеки родител, с подходяща подкрепа, успява да разпознае собствения си проблем, който става причина за потискането на детето. Вижте децата, чиито родители не ги потискат. Колко спонтанни, искрени, естествени и открити са тези деца. Ние, като родители, можем да бъдем много по-мъдри, ако умеем... да се учим от децата си. Погрижете се за себе си.: +79050620750