Вчера си легнахте късно, отделяйки време за мислене за предстоящи дела в навечерието на Нова година, корпоративно парти, подготовка на детско парти или нещо друго. И днес станахте „разбити“, времето не е весело и решихте, че можете да посветите още един час на социалните мрежи... И тогава с ужас разбирате, че вече е обяд... и нищо не е направено от планираното .. Звучи ли ви познато? Защо тази вчерашна вътрешна мотивация да се задействат отново нещата се превърна днес в „Ден на мармота“? Учудващо, но преди щяха да ви нарекат мързелив/мързелив и да ви наградят със сравнение с приказния Иван, който 30 години лежеше на печката... Чудя се Иван имаше ли прокрастинация или просто (както сега биха казали) беше в режим на пестене на енергия? Преди да се етикетирате като „мързелив“ или „мързелив“, нека разберем защо се случва това? Да кажем, че трябва да пазарувате подаръци, но вместо това от нищото изникват „неотложни неща“: измийте прозорците, сменете пердетата, перете и въобще не сте бърсали прах от дълго време... и е важно да направите това точно сега, тази минута!! В такива моменти спрете за секунда и си задайте въпрос: ❓ Защо това (миене на прозорци и прахосмукачка) е толкова важно сега? ❓ Защо не мога да направя това по-късно? ❓Какво може да показва желанието ми да отложа пазаруване? (Или действието, което отлагате) ❓Какво печеля, като отлагам това действие? И тук постепенно се доближихме до няколко причини за отлагане на нещата. Защо сте готови да правите всичко, дори по-енергоемко от тези, чиито срокове вече започват да текат? Първо, въпросът може да не е най-неприятният: обадете се на човек, с когото имате лош контакт, лоши отношения, поискайте услуга с голяма вероятност за отказ, отидете на зъболекар и т.н. Тогава отлагането на тази задача за утре ни носи временно облекчение, което означава, че в главата ни се фиксира следната верига: отлагам - чувствам се по-добре. Какво ще направи мозъкът? Точно така – по всякакъв начин се опитайте да го убедите да повтори това, за да ви предпази от евентуални неприятни преживявания. Отидете там, няма да ви кажа къде! Донеси го, няма да ти кажа какво! Случва се да сме изправени пред такава задача, че да не знаем откъде да започнем. Да кажем, че сте на нова позиция и ви молят да направите нещо, което не сте правили преди и не знаят какво точно се очаква от вас. Или трябва да направите отчет и просто не знаете откъде да започнете. Е, или имате амбициозна цел пред себе си, но нямате представа как може да бъде постигната... А дните минават само в мисли за това и колко страхотно би било да отидете на почивка на Малдивите, да се преместите в нов апартамент, получаване на по-висока длъжност и т.н. Но все още не ви е ясно как да направите това. Често нашият перфекционизъм ни кара да отлагаме започването на задача. Вътрешното ни безпокойство да направим нещо по-малко от перфектно буквално парализира движението ни към целта! Резултатът не трябва да е просто добър, той трябва да е перфектен! Но ако писането на дисертации не е вашата професия или ако не сте професионален готвач, тогава очакването на работа на ниво доктор на науките или готвач от първия път не би било рационално. Ами ако просто започнете да го правите и усъвършенствате уменията си и правите необходимите корекции, докато напредвате? Като част от когнитивно-поведенческата терапия предлагам да си зададете въпроса: Кое е най-лошото нещо, което ще се случи, ако работата ми не е абсолютно перфектна? Кое е най-лошото нещо, което ще се случи, ако работата ми не е перфектна? Страх от критика. Както винаги, не можем без влиянието на нашите родители и баби върху нашето поведение. Случвало ли ви се е в детството или младостта ви да донесете своя рисунка или някакъв вид занаят, за да покажете на родителите си, а отговорът да е безчувствено „добре“ или още по-лошо – обезценяващо: „Маша е по-добра в рисуването ..” ( вайте, карайте колело, пишете есе, превеждате само продукти – за първите ви кулинарни опити). Мисля, че почти всеки има нещо подобно