Скъпи родители, ние продължаваме да ви говорим за безусловната любов, за това какво ви помага да развиете тази способност, какво ви помага да приемете детето си такова, каквото е. Днес бих искал да обърна внимание на това какво пречи на нас, възрастните, да обичаме безусловно, какво малко по малко ни лишава от тази способност В една от първите статии вече засегнах темата за родителския опит в детството и как „липсата на паметта” може да изиграе лоша шега и да попречи на установяването на доверителна връзка между родители и деца. Говорих за това как собственият ни осъзнат и анализиран детски опит може да стане наш съюзник в процеса на общуване и обучение, че споменът за минали детски времена може да ни помогне да се отнасяме по-внимателно към децата. И днес бих искал да поговорим за другата страна на монетата - за това кога собственият ни опит от детството може да стане враг за нас и нашите деца. Вече казахме, че често оставяме спомените от детството и преживяванията си в далечно чекмедже и смятаме, че тъй като сме били деца преди много време, няма смисъл да мислим за това. Но нашите спомени не изчезват по чудо, те просто лежат латентни за известно време и това, което решим да „забравим“, със сигурност започва да ни напомня за себе си, да „разцъфтява“, когато станем родители. Не можем да избегнем това, колкото и умни книги да прочетем, колкото и да можем да направим, тези дремещи спомени някой ден ще „стрелят“ по нас и по децата ни. Работата е там, че когато имаме дете, ние изглеждаме започнем да изживяваме преживяванията си от детството заедно с нашето растящо дете, всичко това се случва на емоционално ниво. Експертите често започват да говорят за това как начинът, по който нашите родители са общували с нас, оказва огромно влияние върху това как самите ние, станали майки и бащи, ще изградим отношения с децата си. Понякога е много трудно да повярваш в това, особено когато си се заклел като дете, че НИКОГА и ПОД НИЩО няма да се държиш толкова „грозно“ с децата, както са правили родителите ти. Но всъщност по-често се оказва, че вие, скъпи читатели, неведнъж сте се хващали да постъпвате в определени ситуации спрямо дете, както някога са постъпили с вас родителите ви. Със сигурност се срамувате от поведението си, след това започвате да се самообвинявате, че сте постъпили толкова неразумно, разбирайки, разбира се, скрито колко е неприятно за детето, но отново и отново стъпвате на едно и също гребло и отново се наказвате и отново Същият рейк предстои. И така в кръг, ако като дете родителите ви са ви ругали, наказвали и критикували за всяка неприемлива постъпка, за всяка извършена грешка, то като родител първата ви реакция, ако детето направи нещо нередно, ще бъде подобна. В този момент вие реагирате и действате несъзнателно, защото във вас се е надигнала буря от емоции, която е свързана с подобни неприятни ситуации - така ви „говори“ миналото ви от детството. И за такава реакция, повярвайте ми, не е нужно много, просто трябва детето да направи нещо „грешно“ и веднъж - реакцията започва в такива моменти, когато емоционалната вълна вече се е надигнала в отговор на това, което е „! грешно”, „отклоняване от нормата” Поведението на детето, логиката и рационалността в действията на родителя напълно липсват, тъй като в този момент се „разиграват” психологическите травми и комплекси, получени в детството. И всички действия на родител, насочени към „успокояване“ на неразумно дете по подобни начини, в такива моменти могат несъзнателно да бъдат насочени само към мислено доказване на собствените им родители колко „добре съм“, „Аз съм достоен за вас любов”, “Аз съм добър”, обичай ме, моля те. Това е порочен кръг, в който се движат много родители – това наистина ги наранява, въпреки че може упорито да го отричат. Всеки ден се ядосват на безхаберните си деца, на себе си, за това, че не могат да им повлияят по никакъв начин, те!