От автора: Първоизточник Имало едно време живял робот Ян. Създаден е много отдавна, за да служи на хората. И си свърши работата перфектно. Дълги години той работи вярно и всеотдайно в полза на човечеството. Той знаеше как да прави изчисления, да чисти къщата, да води разговори и много повече, нощем го изключваха и го поставяха в ъгъла. В тъмнината той стоеше мълчаливо до сутринта, за да може да се върне към нещата, които трябваше да свърши. Стрелката на нощния часовник тихо тиктакаше, отброявайки минутите на живота му, толкова незабележим и незначителен живот. И ако свърши, Вселената дори нямаше да забележи и никой нямаше да загуби много. Само помислете, парче желязо е изчезнало. Този може да бъде направен отново, дори може да бъде направен много по-добър. Ето какво мислеше за себе си роботът, преди да бъде изключен. И всеки път можеше да бъде последен. Той беше един от милионите като него. Имаше дори роботи сто пъти по-добри от него, нови, които бяха бързи, функционални и красиви. Те се вписват толкова хармонично в интериора на къщите и в живота на хората. Хората искаха да се грижат за такива роботи, гордееха се с тях и ги показваха на приятели, но Иън никога не отиваше по-далеч от двора си, защото беше ръждясал и скърцащ. Избледнялите му кристални зеници гледаха с безразличие, а може би и с тъга, капките дъжд по прозорците, шумните, палави деца, които пускаха лодки в потоците, дъгата и слънчевата светлина, проникваща в къщата гъвкав. Дните се следваха един след друг, но рутината и безкрайната студена празнота и безсмислието на случващото се оставаха вътре в робота. И те бяха като тъмна бездна, едно нищожество, в което човек можеше да изчезне толкова лесно и почти никой да не го спре? Какво е да си някой, който няма живот в себе си? Хората около вас знаеха ли за това?.. „Какво е животът? Защо съм създаден като робот, а не като човек или птица?“ - помисли си Иън. „Да, да, искам да съм птица. Видях ги да играят призори и да свият гнезда и да отлетят някъде далеч, в други страни. Видях ги да се къпят във влажни листа и весело да отърсват капки роса от перата си. Те могат да седнат на върховете на дърветата и да видят изгряващото слънце, могат да се издигнат, за да чуят тишината на небето и да срещнат свирещия мъдър вятър. Знам, че това е тяхната сила. Птиците са едно с вятъра, сродни души, имат нужда една от друга... Но аз нямам душа.” – Роботът мълчеше, метеше пода и тези мисли, и тази безкрайна студена пустота го погълнаха. Ден след ден забелязваше колко тромав и грохнал става. Кристалните му зеници се замътиха, механизмите се движеха все по-зле и по-зле, докато накрая един ден той беше включен, но не можеше да се движи. В крайна сметка той е служил добре на хората толкова много години. Срокът на годност беше изтекъл и беше възможно да се сложи уверен край на тази история, като се проследи камиона с боклука, който отиде на сметището, но понякога в живота се случва историята да вземе странен и много неочакван обрат, отивайки отвъд статистиката, тази рутина, с която всички сме свикнали. Понякога по някаква удивителна случайност или решение отгоре обстоятелствата могат да се развият толкова непредсказуемо. И вероятно в това има нещо специално и важно за някой друг освен нас. И всичко може да се разклати, подскачайки по неравностите. След като наближи сметището, шофьорът даде на заден ход, обърна се и изхвърли зловонното съдържание, като към огромната купчина боклук и отпадъци се надигнаха черни стада, изпълнили небето, започнаха да крещят и неистово пляскат с крила. , сякаш се беше случило нещо невъобразимо Заедно с нашия робот също изпадна като боклук. Целият беше омазан с мръсотия, а те забравиха да го изключат. Тоест те са забравили да натиснат същия бутон за последен път. Затова роботът наблюдаваше всичко, което му се случваше по време на това пътуване до депото. Не можеше да помръдне, но както и преди виждаше и чуваше какво става около него. Той падна добре, защото можеше да гледа към небето. О, какво прекрасно небе беше! Може ли един художник да предаде…»