От автора: „Най-трудната стъпка е тази, която ни отделя от обичайното.“ Пападжи седеше на един стол, гърбът й беше изправен, а позата й изразяваше увереност... Но в същото време имаше усещане за някаква двойственост, сякаш носеше маска, за да се предпази от предстоящата болка. .Той мълчеше. Той не смееше да вдигне очи към нея, защото тогава тя можеше да види в тях нещо, което той старателно криеше от нея. Тя видя смущението му и две чувства се бориха в нея: радост и съмнение. Радост - защото неговото смущение може да говори само за едно: тя не е безразлична към него. Съмнение... Съмнение, трудно е да се повярва, че тя може да бъде интересна за някой, който е толкова скъп... Беше готова да поеме рискове, погледна го в лицето, но очите му все още бяха сведени. И тя се оттегли... „От какво го е страх? Защо не ме поглежда? — тя често повтаряше тази картина в главата си, когато беше сама. „Той задава въпроси и ме изслушва, но щом го погледна, погледът му отива право в пода. Какво е това?" - измъчваха я съмнения, не можеше да повярва, че мъжът, когото харесва, може да има чувства към нея.... В дълбините на Душата си тази жена изобщо не беше сигурна в своята привлекателност, в нуждата си, че един мъж може Целият й живот преди това само потвърди обратното: не са й казали мили думи, не са се грижили за нея, никой дори не я е поканил да се омъжи! Чувстваше се нежелана, безинтересна, грозна и необичана. Тези мисли често я водеха в състояние на депресия и дори депресия: тя не искаше да прави нищо, не искаше да вижда никого, още по-малко да общува. И изпълни целия си живот с влюбване в мъже, които или не искаха, или не можеха да отвърнат със същото. И в такава полулюбов, основана само на чувствата си, тя живееше ... Такава любов, от една страна, помагаше да бъде "сякаш заедно с Него", а от друга ... тя беше все още самотна нейната любов живееше само в главата и сърцето й, в действителност нямаше връзка. Какво е това? Защо тя продължава да играе един и същ сценарий на самотна жена отново и отново в живота си? И защо сега, когато Той е тук, тя все още е сама, също като него? и е може би най-важната стъпка? Защо, когато двама души се срещнат, когато може би биха били щастливи заедно, нещо им пречи да се срещнат наполовина, колко страхове има в главата на всеки! Тези неразумни страхове пречат на растежа, щастието, любовта... Тя толкова иска да се издигне и да се зарови в силното му рамо, но се страхува... Страхува се, че той ще го отблъсне, страхува се да не го изплаши с решителността си, страхува се, страхува се... Страхува се да не навреди на репутацията си, страхува се от чувствата, страхува се от страстта, страхува се от грешките, страхува се от измамата... Дали тази история наистина ще завърши с нищо и тя отново ще бъде самотна? И той? В края на краищата и той е нещастен, въпреки че всячески се опитва да го скрие. Когато двама души се срещнат и между тях прехвърчи искра, когато и двамата разберат, че нещо се случва между тях (или не разбират) - онази несигурност, която живее вътре. изведнъж в този момент излиза: и започват същите тези съмнения, същите онези страхове, които парализират ясното съзнание и пречат на действието в реалния живот. Също така е добре, ако от двама само един не е сигурен в себе си. Тогава има шанс връзката да се развие, защото другият може да поеме инициативата. Ами ако двама души не са уверени в себе си? Тогава няма шанс за връзка? Кой от двамата е по-сдържан и несигурен? Дали наистина ще изберат да останат самотни и нещастни заради страховете си или, още по-лошо, ще намерят някой по-смел, за да може да направи избор вместо тях: нека живея без любов, но няма да се страхувам... Така обикновено се случва в живота: по-несигурните се увличат по самоуверените, но само за да бъдат решавани за тях, избирани за тях и контролирани... Те, неуверени в себе си, не разбират, че аз-ът -доверието на друг няма да им помогне, а само ще им навреди, защото това не е истинското доверие, на което са толкова