За щастие на изследователите, които вероятно един ден ще се заемат с научно документиране на ефекта от писането и влиянието му върху човешката психика, самите обекти на изследване в това потенциално направление на психотерапията представят резултатите от експерименти върху себе си. Ето някои от резултатите от това самоизследване: известната писателка Ан Ламот нарича навика да пишеш, да наблюдаваш живота, да възприемаш живота като суров материал, успокояващ навик „като да си гризеш ноктите“. Тя предлага вместо да се страхувате от живота, да се отдръпнете и да го наблюдавате, да го преосмислите творчески. Много психологически книги са написани за това как всички ние можем да бъдем актьори в този живот, много книги за това колко чудесно би било да станем активни създатели на живота си - режисьори, но доста рядко се натъкваме, според мен, на особено психотерапевтично предложение - да се научат да бъдат зрители. Това е този аспект, който Anne Lamott описва. Освен това, от дистанция, наблюдавайки живота, тя споделя своето възприятие за хората: „почти всеки, с когото контактувам, ми изглежда като пациент с остра болка. Погледнете внимателно и наоколо има толкова много ранени души, толкова много измъчени лица. Писателят обаче може да стане лечител: спомнете си колко пъти сте отворили книга, прочели сте само един ред и сте си помислили: „Да! Това е моята болка! „Искам да дам на хората това чувство на признание, единство“, пише Ан. Лечебната сила на писането е изследвана още по-интересно и подробно от немския литературен учител Юрген Волф. Той изброява голям брой писатели, станали известни и интересни за читателя със своите романи, основната цел на писането на които е била борбата на авторите с техните лични страхове, с техните проблеми. Маркес, Вирджиния Улф, Харпър Лий, Хемингуей, Достоевски... Според мен е необходимо първите редове от главата „Писането като терапия” да се цитират дословно. Юрген Волф пише: „Някои писатели намират вдъхновение в собствените си страхове. Джийн Рис е един от многото известни автори, за които литературата е вид терапия. Тя каза: Никога не съм писала, когато съм била щастлива. Не исках. Но никога не съм била щастлива за дълго... Всъщност малко е измисленото в книгите ми. Преди всичко исках да се отърва от тъгата, която ме свиваше към земята. Още като дете разбрах, че ако намеря правилните думи, ще ми мине. Мнението на Една Фарбер за личността на писателите – може би включително и нейната собствена – изглеждаше доста мрачно: Мисля, че за да пишеш добре и убедително, трябва да си отровен от емоции. Враждебност, недоволство, негодувание, атаки, въображение, яростен протест, чувство за несправедливост – всичко това е отлично гориво.” Уилям Стайрън е съгласен с нея: Във всички времена добрата литература е била резултат от нечия невроза... Писането е добър начин за лечение на онези, които постоянно се страхуват от някакви непознати заплахи и са склонни да изпадат в паника. Тенеси Уилям пише, че единственото убежище, в което може да преодолее всички емоционални проблеми, е писането на книги. По този начин той се справяше с нещастието си, причинено от разпадането на връзка или смъртта на любим човек. Други най-често в тези моменти се обръщат за помощ към психолог. Точно така авторът на тази статия се справи със състоянието на остра скръб преди десет години. „Пишете истории“ - това беше задачата на психотерапевта. И се появи поредица от истории... изглежда, че те изобщо не са автобиографични, въпреки че темата за загубата на любим човек, нещо жизненоважно, темата за преодоляването... като цяло размисълът излезе извън мащаба във всяка история. Това беше точно поредица от истории: авторът завърши писането в момента, когато оставането в състояние на преживяване, съпричастност към героите, в състояние на мъка, стана по-трудно от съгласието да се излезе от това състояние. Тези истории имат повече от десет хиляди читатели, стотици положителни отзиви на специализиран уебсайт и въпросът „Защо не пишете повече?“ Мислейки за този въпрос, си отговарям: „Не чувствам нужда“. Болката, която.