Веднъж помолих много близък човек за помощ и съдействие по един важен въпрос. Този човек ми отказа... Но той не просто отказа, а се опита да ме убеди, че нямам нужда и от това, което поисках. Изпитах цяла гама от емоции и се потопих в чувствата, които изпитвах като дете в подобна ситуация. Беше чувство на пронизваща самота и чувството, че в трудни моменти нямаше на кого да разчитам, освен на себе си. Негодуванието се стичаше до гърлото ми и засядаше на буца, която не можех да преглътна и си задавах въпроси: - Имах ли право да разчитам на помощта на този човек - И мога ли да му се сърдя сега ? Когато се справих с тази ситуация и я преживях, излязох с няколко важни осъзнавания, които искам да споделя с вас. 1. Всеки има право да се нуждае от помощ и да я поиска. Съмненията относно това право възникват, ако в детството дете, което иска нещо от родител, е получило отказ и желанието му е било обезценено. Нещо като: - Не ти трябва това, защото аз не искам/не мога да го направя - Не ми харесва, така че и ти не трябва да го искаш. В тази ситуация детето започва да дели желанията в тези, които могат да се искат и които не. Правилно и грешно. И се научава да се отказва от онези желания и нужди, които не се одобряват от околните. Или изобщо не ги отказва, но сякаш губи правото да ги иска. Оттук и въпросът, който си зададох: - Имам ли право да питам? Имам ли право да разчитам на помощта на този човек (и на други хора като цяло) Убеждения, с които едно дете навлиза в зряла възраст: - Не бива да искаш - така или иначе ще ти откажат; - Лошо е да имаш нужда от помощ и да искаш нещо? ; - Ако поисках и ми отказаха - аз съм лош. Защото поисках нещо нередно. Или защото нямам право да питам, но попитах. Може би това е причината много хора да се страхуват да поискат нещо от другите в тази ситуация и да се справят с всичко сами? И той започва да се справя сам, не защото внезапно става силен, а защото „губи“ това право на помощта и подкрепата на други хора. Справя се сам от отчаяние. Това е решение, което се взема от заключението: „Няма на кого да разчитам, освен на себе си, в трудна ситуация никой няма да ми помогне.“ Заключение, което е потвърдено от ранен опит, но което, разбира се, не е единствената истина. 2. Имаме право да се сърдим на тези, които обезценяват това, което е важно за нас. Гневът е реакция на нарушаването на нашите граници, което ни дава енергия да ги защитим. Когато някой ни каже, че не трябва да искаме това, което искаме, това е атака срещу ценностите и следователно нарушение на границите. Гневът в такава ситуация е много здравословна реакция, но ако нямаме право на желания или право да искаме, тогава няма да изпитваме гняв при такова обезценяване. Тя ще бъде депресирана и ще изпадне в безсъзнание. Или ще се прояви като автоагресия и човекът ще се скара, че той, казват те, е някак различен и иска нещо нередно. Искам да кажа няколко думи в защита на този, който девалвира. Човек прави това не от злоба, а като правило при самозащита. Трудно му е да откаже, защото тогава се сблъсква с чувството си за вина. Един от начините да го избегнете е да убедите човека, който пита, че молбата му не е необходима, нито пък той. И най-лесният начин да направите това е да го обезцените. 3. Другите хора имат право да откажат нашата молба. Другата страна на монетата „Нямам право да искам“ звучи като: „Близки хора винаги трябва да ми помогнат“. То се формира отново от детския опит. В своята грандиозност детето решава, че родителите му са специални хора, които са длъжни да изпълнят всичките му желания. И ако те не се съобразят, тогава можете да им повлияете по всички начини, които са му достъпни - истерия, обиди, гняв, отказ за общуване и т.н. Това очакване продължава и в зряла възраст. Такъв човек не дава право на друг да откаже. И колкото по-близо!