Автор: Виталий Пичугин Понякога душата иска да се възмути внезапно, честно. Когато умът все още не е реагирал, емоциите вече са готови да се разлеят. Изглежда знам как да реагирам на ситуации, в които искам да се възмущавам. Мразиш ли, когато непознати грабват нещата ти? Малко хора ще го харесат. И на мен не ми харесва. По някакъв начин в съблекалнята на фитнес центъра се случи следното. Обличах се след тренировка, почти нямаше хора, извадих нещата си от шкафчето и ги сложих на дивана. Обичам, когато съблекалнята е свободна, не е тясна и не е обидна, големите хора искат пространство. Докато си дърпах пуловера, картината се промени драматично. Виждам един човек, който се навежда и рови нещата ми с ръце. Първата мисъл - добре, за какво, всички дивани са свободни, защо да се занимавате със зает и да местите нещата? Бях вътрешно възмутен и не казах нищо на глас. И той постъпи правилно. Оказва се, че човекът не вижда абсолютно нищо. Той не вижда мен или нещата на дивана, така че усеща пространството, преди да седне там. Той е сляп. Очевидно той е плувал в басейна, дошъл е в съблекалнята с бял бастун, пипа чекмеджетата с дрехи с ръце, търсейки къде е оставил дрехите си. Вместо възмущение изпитах съчувствие. Не трябва да се възмущаваме, а да помагаме. Прибрах нещата си, за да не пречат на слепия. На мен ми е лесно, но на него му е трудно да си търси друг диван. Просто трябва да направя ситуацията удобна както за него, така и за себе си. Е, добре. Представете си, че ситуацията е същата, само че нещата ми се местят от млад здрав човек, който го мързи да измине два метра до друг диван, но иска да седне точно на този, до шкафчето си. Има ли причина за възмущение? Изглежда, че има, но необходимо ли е? В първия случай лицето е с явно увредено зрение; това е втора или първа група увреждане. Можете да симпатизирате на такива хора и, ако е възможно, да помогнете. Във втория случай младият мъж е физически здрав, но интелектуално или психически е с леки увреждания. Случи се така, независимо защо, и точно тук в съблекалнята е твърде късно да го образовате (лекувате), просто му съчувствате. Не мога да излекувам сляп човек, както не мога да излекувам човек с умствени увреждания. В моите сили е да разбера, да помогна и да не влизам в конфликт. Трябва ли да се възмущаваме? Реалността е, че е невъзможно да бъдеш лекар на живота; не можеш да излекуваш всичко и всички и едва ли е необходимо. Нека позволим на света да бъде несъвършен. Но ако е възможно да се направи нещо, поне да не се възмущаваме, но понякога да помогнем, тогава е правилно и разумно да го направим. Ами ако човек с умствени увреждания стане нагъл, заплашва, напада? В този случай няма защо да се възмущавате, трябва да се защитите, понякога с дума, понякога с юмрук в челото, но спокойно, уверено, пропорционално на заплахата. Както виждаме, възмущението не е необходимо, нито когато трябва да помогнете, нито когато трябва да се защитите.