ИСТОРИЯ В ЦВЕТНАТА леха (Поправителна приказка за възрастни, заявка: вътрешна оценка на себе си, независима от другите) Автор Баландина О.С. В една голяма градина живееха различни растения. Имаше високи дървета, ниски буйни храсти, сочни зеленчуци и красиви цветя. Слънцето даваше еднакво топлина на всички, водата подхранваше, а ветрецът забавляваше с истории за пътешествия. Украсата на градината беше голяма цветна леха. Цветята бяха големи и малки, ярки и нежни, високи и пълзящи по земята. Аз, младото цвете, живях сред тях. Имах гъвкаво стъбло и неотворена мека зелена пъпка. На пръв поглед изглеждах крехка, но ако се вгледате, можете да видите колко непоколебимо устоявам на поривите на вятъра, колко здраво се държат корените ми за земята и колко уверено се протягам към слънцето в лехата често ме обсъждаше и казваше различни неща .- Отдавна не си цъфтяла! Крайно време е да ни покажеш кой си. Всички цъфнаха, а ти се перчиш! – каза старата Петуния. Виж, стъблото е тънко и не можеш да кажеш какъв цвят е пъпката - добави капризната роза - Чуй какво ти казват по-старите, опитни цветя. „Трябва да спреш да се протягаш така, не подавай глава, иначе ще си навлечеш неприятности“, посъветва ме Джорджин, изслушах всички и се опитах да угодя на всички едновременно. Помислих си: „Все още съм толкова млад, по-възрастните знаят по-добре, те са по-опитни, те знаят повече. Може би трябва да се наведа? Или може би не трябва да отварям? Или трябва скромно да разтворите пъпката, за да не изпъквате?“ Тези мисли понякога ме натъжаваха и все още не смеех да отворя листенцата си. Една нощ сънувах. Феята на цветята долетя до мен и каза: - Ти си най-красивото създание, какво те спира? Имате желание да растете, а не всеки го има. Вярвайте в себе си, в силата си. Не обръщайте внимание какво казват другите. Други някога също са били млади цветя и е имало време, когато и те са отваряли пъпките си. И всеки един беше специален и уникален. Всеки имаше собствен опит, а вие ще имате своя. Слушайте себе си, сърцето си. Имаш толкова време, колкото ти трябва. Сутринта, щом отворих очи, изпитах необикновена радост. Летният дъжд отми остатъците от сън, слънчев лъч докосна пъпката ми. Усетих силата да се издига от корените нагоре по стъблото до затворените листенца. Не можех и не исках да се съпротивлявам на тази Сила. Пъпката започна да се отваря и се превърна в красиво цвете с нежни листенца. Съседите по лехата ахнаха от изненада и млъкнаха. И след минута всички започнаха да казват: „Е, добре, листенцата могат да бъдат по-пълни и по-ярки“, коментира Роуз, „И твоето стебло е твърде дълго...“ Далия измърмори недоволно хора.” Е, защо сте толкова капризни? – сърдито се осъди Петуния – думите им ме накараха само да се усмихна, а аз отговорих: „Сега аз самата знам какво е добро за мен. Усещам Силата в себе си и разбирам, че съм щастлив, защото слушам сърцето си и вярвам в себе си. И винаги ще правя това! Вдигнах глава към слънцето и изложих лицето си на топлите лъчи. Вътрешен глас ми каза: „Порасни!” и аз радостно се протегнах нагоре с всички сили. И само с крайчеца на ухото си чух едно приятелско „О!“ идващо от цветната леха. И колкото по-високо се издигах към слънцето, толкова по-тихи се чуваха гласовете на другите и в един момент те изчезнаха напълно. На душата ми беше леко и радостно. Усмихнах се на света. И Светът ме поздрави с рояк раирани пчели, които долетяха да ме посрещнат.