Какво правят хората, когато не искат да продължат връзката си с този или онзи човек? Човек започва да избягва, образно казано, „пресичането на отсрещната улица“; друг ще говори откровено за това. Но ако не можете да го избегнете и да говорите открито е или страшно (какво ще стане, ако чуете за грешките си) или ненужно (това е случаят, когато трябва да напуснете комуникацията с високо вдигната глава), тогава можете да станете демонстративни обиден. Има много психологически ползи от това! Най-елементарното е, че си безусловно и категорично прав. А това, разбирате ли, е доста. Нещо повече, опитите на лицето, в чиято посока е хвърлена „обидата“, да говори и да оправи нещата, се тълкуват отново като потвърждение на собствената им правота. Тази удобна форма на негодувание често се намира в техния манипулативен арсенал от онези, за които не е подходящ откровен сърдечен разговор с поемане на тяхната част от отговорността за случващото се. Например родители, които се гордеят с факта, че по „човешки“ причини никога не вдигат ръка на дете и не крещят, но от време на време се обиждат педагогически, демонстрирайки своята студенина и отхвърляне. Или човек, заемащ определена статусна позиция, осъзнавайки, че неговият авторитет и харизма не са достатъчни за насърчаване на различни идеи, може да използва „обида“, за да получи желаното поведение от своите подчинени. Страхът да бъдеш некомпетентен в определени житейски обстоятелства, нежеланието да признаеш грешките си и всъщност да не си позволиш да бъдеш обикновен жив човек, го принуждава да носи маската на „Винаги правилния човек“, а ако другите се съмняват в такъв коректност, свалете маската на „Негодуванието“ ", ограждайки хората, които зависят от тях с ограда, принуждавайки хората да променят поведението си в необходимата посока, или по-скоро да играят заедно в играта „Аз винаги съм прав! ” Но... това е просто игра... Друг интересен вид негодувание може да „помогне” на онези, които наистина искат да се „избелят” и да се освободят от чувството за вина, което изпитват пред някого. Например, извършили сте неприлично действие спрямо някого, и то не кой да е човек, а близък. Да се ​​отървете от него, като просто го „изхвърлите“ от собствения си живот, някак си не е нито комилфо, нито благородно, така че би било добре да си спомните в какво бихте могли да намерите недостатък и да се обидите, като убедите първо себе си, че такъв ужасен а коварният човек заслужава най-силното порицание другите и отхвърляне! И би било хубаво да намерите няколко другари, на които да разкажете за дългогодишното си страдание до това прикрито чудовище и вашето „чудотворно“ освобождение. И това е!.. От този момент можете да започнете да живеете нов свободен живот, „справедливо“ игнорирайки този „предател“, избягвайки комуникацията по всякакъв възможен начин. И няма никакво значение, че този „изгнаник“ остава сам с мислите си, „лутайки се“ в натрапено чувство за вина, водейки безкрайни разговори със себе си, опитвайки се да открие и разбере своята „грешност“, послужила за тласък за такива силни промени в живота. Удобно е, ще се съгласите... Не мога да кажа, че чувството на обида е 100% негативно преживяване. Въобще не! Негодуванието може да служи като лакмус в една връзка, давайки й време да я преосмисли. Но...Ако това наистина е чувство на негодувание, а не ИГРА на „Обидения човек“, един вид горд човек, който се крие зад маски, страхувайки се от открити неудобни разговори.