Има книги, които лекуват... Запознах се с една от тях, „Тя бяга с вълците” от Клариса Пинкола Естес преди много години. Беше труден период от живота ми, а и книгата беше трудна за четене. Започнах да го чета и се отказах, започнах отново и нищо не разбрах, беше много трудно. Едва сега, години по-късно, разбирам, че „не съм позволил“ да допусна в душата си болката, за която разказват приказките. Нищо не ми стана ясно. Ядосах се на себе си, на автора, на психолога, който ме посъветва да го прочета след последната ми работа със сянката. Едва сега разбирам, че именно тази книга стана за мен ръководство за знанията, съдържащи се в книгата. И след почти 8 години отидох да уча Shadow Work - работа със Сянката. Връщах се към книгата отново и отново и отново я затварях, сякаш не исках да я прочета и да приема това, което трябваше да осъзная тогава. Мина време, разболях се много и пак взех книгата. Не го пуснах, след като го „погълнах“ в рамките на един ден. Не усетих температурата, прочетох го като за първи път. Четох и всяка приказка ми разказваше за мен. Това беше революция в моето съзнание и дойде едно различно възприемане на писания текст. Осъзнах колко много ми липсваше тази книга и колко много ми липсваха тези думи, които така стоплят душата ми и ме карат да бъда по-смел и да чуя себе си и сърцето си. Сега това е моят справочник и много често го препоръчвам на жени в моите групи или след консултации. Но не всички и не винаги. Защото трябва да дойдеш отвътре, да дойдеш навреме. В тази книга, посветена на женските архетипи, авторът разказва в своя интерпретация приказки, които съдържат скрити и важни значения за жените по целия свят. без значение на колко години са и къде живеят, всяка приказка води със своите пътища по неизследваните пътища на душата и позволява на жената да бъде себе си, да си спомни. Приказките се разказват, учат, лекуват, стоплят, когато студът обгръща тялото на жената и я кара да копнее... Приказките повдигат духа, волята на жената, дават й сила и енергия. Всичко угаснало, скрито, забравено в кътчетата на женската душа оживява отново, благодарение на мъдростта на приказката. Първият разказ от книгата е приказката за Синята брада... Това е приказка за женското посвещение , за това колко е момичешката наивност, как може да се запази и в една възрастна жена, а сексуалното любопитство води момичето в обятията на Синята брада. Синята брада е символ на чудовище, което живее в душата на жената и й пречи да се развие Попадайки в лапите на хищник, който убива жени, младо момиче проявява изобретателност и изобретателност, успява да избегне смъртта и да спечели свобода. Тази приказка раздвижва вътрешния живот на една жена, разказва й как е възможно да се намери изход от ситуация, когато изглежда, че няма изход. Тази приказка е и за това, че жените често не го правят искат или не могат да видят това, което е очевидно за всички. Синята брада. Какво може да е още по-странно? Но, ако наистина искате да повярвате в нещо и дори то да е само илюзия, тогава цветът на брадата, която предупреждава за опасност, с отровния си вид не изглежда толкова странен... Така и в нашия реален живот , женската наивност и небрежност се превръща в това, което позволява на една жена да отиде срещу здравия разум във връзка, в брак с някой, който ще нарани, ще заключи вратите на къщата и ще стане тиранин. Но често не виждаме това много дълго време. Приказките са отражение на колективната мъдрост, предавана от уста на уста, онази мъдрост, която е неизменна и актуална през цялото време, като си спомням началото на моята „връзка“ с книгата „Бягащата с вълците“, разбирам, че тогава. Имах нужда от водач, от помощник, в някой, който да бъде до мен, когато вървя през страниците на моя живот и страниците на книгата, за да мога да чуя думите и да разбера същността им. И ако тогава бях срещнала човека, който ми подаде ръка в този момент, тогава може би пътят ми щеше да е малко по-лесен. Затова е много важно всяка жена да има такъв водач до себе си..