От автора: Историята е на автора, измислена, всякакви съвпадения са случайни. „Когато човек сочи пръст към някого, той трябва да помни, че в този момент четири други пръста сочат към него.“__Louis Nitzer__ENY. Беше обикновена вечер на среща на възпитаници. Люба отиде там в приповдигнато настроение и с желание да види старите си приятели от училище. Минаха 25 години, това е просто немислимо, а след дипломирането те така и не срещнаха Анка и Светка. След това Люба веднага замина за Москва и през това време се прибра шест или седем пъти ... Нямаше време за всичко, тя градеше кариера, организираше живота си и нямаше желание да види родния си град. За приятелките си знае само, че са се оженили и имат деца, каква е била изненадата й, когато видяла пред себе си две жени на средна възраст, с наднормено тегло, в немодерни рокли, странни обувки и с женствени прически на главите. След първите думи на поздрав Люба разбра, че няма да им е лесно да общуват: Аня и Света се суетяха, усмихваха се срамежливо, избягвайки контакт с очите. „Само да не завиждат“, проблесна една мисъл в съзнанието на Люба, която започна да се оправдава още в колата на път за ресторанта. Приятелите седяха на задната седалка и мълчаха, а Люба караше колата и си мислеше: „Представям си, ако знаеха колко ми струва колата. Дааа... неудобно... Щом вече седят толкова намусени... ох, не разбрах: трябваше да викна такси...” В ресторанта, докато приятелките й се събличаха в гардероба, Люба тихо свали златния часовник и тихо сложи го в чантата си. „Няма да ги изнервям за нищо... Такова нещо сигурно са виждали само по телевизията...“ На масата, четейки менюто, Люба се опитваше да избира по-евтини ястия, за да не Аня и Света мислят, че тя демонстрира финансовите си възможности пред тях. - Е, ще преместим ли чашите? – предложи Аня. „Или какво казват в Москва?“ „За срещата“, Люба отпи от шампанското, намръщи се и, навеждайки се към Аня, каза тихо: „Не мисли, че животът в Москва е приказен, има и много глупости.“ Въртя се като катерица в колело, а колата ми трябва само за удобство, разбирате ли? Пестя време! „Е, можеха да спестят за коли за двайсет години, кокошки… – раздразнено си помисли Люба, наливайки шампанско в чаши, „И аз, намериха обект за завист…“ Мина час. През цялото това време Люба се опитваше да контролира речта си, отговаряйки сухо на въпросите, за да не избухва твърде много и да не увеличава, както й се стори, нарастващата завист на приятелите си. Настроението беше развалено. Разговорът беше прекъснат от звънене на мобилен телефон. „Сега ще дойда“, каза Люба и стана от масата във фоайето. - Здравей, Ритул... О, трудно ми е... Представяш ли си, толкова чаках тази среща, а те... Седя, улавям погледите им и имам впечатлението, че те мразят ме, дълбоко, истински, като щастливи неудачници... Къде От човешка гледна точка това дори е разбираемо за мен: в училище бяха отличници, но ме смятаха за неспособен на нищо... И какво стана? Те са тъпи, а аз съм успешен дизайнер, живея в столицата, апартамент и всичко това... Разбира се, те са обидени и неприятни. Но не можете да направите това... заради боклуците!...И докато Любаша се измъчваше от заключенията си, Аня и Света, говорейки шепнешком, искрено съжаляваха Любаша за факта, че тя на четиридесет и две години , никога не е имала съпруг и никога повече няма да има дете, поради безплодие, за което веднъж им разказа майката на Люба, леля Лера, да почива в мир... Какъв живот е тогава без деца? Ето защо Любаша е толкова нервна, нейните приятели й съчувстваха, като се съгласиха да продължат да правят всичко възможно, за да останат тактични и при никакви обстоятелства да не разкриват съжалението си...____________ И така... Проекцията е психологически процес, който се дължи на механизмите на психологическата защита ( приписване на собствени качества на друг човек, чувства и желания). Всички използваме проекция – някои в по-голяма, а други в по-малка степен. Това се случва несъзнателно, т.е. човекът, който прави проекцията, е абсолютно сигурен, че"