От автора: Фрагмент от статията. Цялата статия е публикувана в сборника на Центъра за психолого-педагогическа помощ на семейството и децата „Арттерапевтични етюди” (Иваново 2005 г.) За консултация се записва майката на Саша. Саша не можеше да говори като всички останали повече от месец: „шепне той“. „По-добре ли е да дойдем заедно или само един от нас?“ - попита тревожно по телефона Надежда Борисовна. „По-добре“ винаги е много индивидуално за всеки случай. Но обикновено този, който се обажда, е клиентът на психолога. Дали дете, за което се грижи родител, ще стане клиент, като го запише при специалист зависи от няколко обстоятелства. Включително колко правилно и същевременно заинтересовано родителят ще му предложи тази помощ. След като предупредих за това, поканих Надежда Борисовна да дойде за всеки случай. А за Саша срещата с психолог би имала смисъл, ако иска или поне покаже доброто си желание мама да дойде сама, с 15 минути закъснение, защото... Чаках Саша. Получи се като в песен, където по едно и също време героите се чакаха един друг на различни места. От разказа на Надежда Борисовна обаче ми стана ясно, че срещата не е станала случайно, а поради прекомерен натиск върху детето, често незабелязано от родителите. Родителският авторитаризъм и назидание понякога са толкова всеобхватни, че се проявяват във всички тънкости на взаимоотношенията, дори когато родителите се опитват да се държат по различен начин с децата си. Децата в определен момент, най-често през юношеството, започват да се противопоставят и да се съпротивляват на това, както могат. В този случай съпротивата се прояви чрез очевиден саботаж на желанието на майката да се срещне с психолог. Е, дори и никога да не видя Саша, може да му се помогне, като работи с майка си. Често трябва да се осъществи повече от една среща, така че сякаш очевидното да бъде прието от клиента като свое, скъпо. Нужно е професионално търпение да говориш за едно и също нещо с различни думи, различни въпроси, различни ситуации, за да се обединиш накрая с клиента не на думи, а реално. Това, което се случи на Саша, не беше първият път. Момчето загуби гласа си преди няколко години. Тогава не беше толкова дълго. Шокът от медицинската процедура тогава, според майка ми, върна гласа ми. Отбелязвам, че това се случи в пети клас, когато вместо учителя, който вече беше станал като семейство на Саша, дойдоха много различни хора - и беше страшно. Интересно е, че децата, които не са били обичани в първи клас, често се адаптират по-добре в пети клас: горките са се освободили. Надежда Борисовна също говори за други случаи, които могат да бъдат квалифицирани като психосоматични реакции на обстоятелства, които са недоволни от майката на Саша, която не се съмнява, че той ще дойде на срещата. съмнявах се. Седмица по-късно обаче той е пред мен. Той е слаб, нисък, изглежда на около 12 години, въпреки че е на 14. Кафяви големи очи, широко отворени - гледа с тревога, "какво ще правиш с мен?" „Как искаш да говорим с мама или само с нас двамата?“ - Аз питам. „С мама“, отговаря той. Разбирам, че ще бъде трудно да водим разговор. Как да избегнете намеци и „натискания“ от майка си? Как мога да помогна на едно момче да се справи с парализиращото безпокойство от среща с непознат, почти лекар? Обяснявам кой съм, кой идва при мен и какво правя. Слуша внимателно. На въпроса какво ти е, той отговаря – болен съм. – Искаш ли да нарисуваш болестта си? Той щастливо кима с глава и уверено сяда на масата, избирайки първо син молив. Сядам до него, като избрах, докато обсъждах със Саша, удобно и за двама ни разстояние. Поддържам вниманието към рисунката му с мълчание, мълчание. И бавно задавам мъдри в своята простота въпроси, систематизирани от Мария Владимировна Осорина (1): Какво е това? – Какъв е той (той и т.н.)? -Какво прави той? Понякога също питам: „Какво иска делфинът? Как са птиците, островът, слънцето?“ Постепенно чрез рисунката се появява картина на състоянието.25.