Днес бих искал да се спра малко по-подробно на един от най-важните проблеми на съвременната психотерапия. Ще говорим за екологията на психотерапията на психичните травми и превенцията на професионалното прегаряне на психотерапевта. Тази тема ми се струва още по-актуална във връзка с обсъдената по-горе идея за психотерапията като процес, който поддържа преживяването. Естествено възникват въпроси: „Какво се случва по време на терапията с опита на самия терапевт?“, „Има ли право терапевтът да преживява събитията от собствения си живот по време на терапия?“ Убеден съм, че в случая говорим не толкова за права, колкото за необходимост. Според мен най-важният инструмент за професионалната работа на терапевта е неговият собствен процес на преживяване. Именно свободата на терапевта в неговото преживяване на текущия контекст на живота е водещият терапевтичен фактор, който определя успеха на терапията. Първо, боравенето на терапевта със собствените му аз-феномени е в известен смисъл модел за клиента. Второ, само терапевт, който е свободен в своите преживявания, чрез своята творческа динамика и, следователно, висока чувствителност към текущата ситуация, може да улесни самодинамиката в контакта. Така всичко описано по-горе относно процеса на преживяване и самодинамиката е еднакво уместно за терапевта, включително както наличието на психична травма, така и процеса на съживяване. Така че терапевтът също е изложен на риск от психическа травма, освен това, както показва опитът от провеждането на програми за професионално обучение на гещалт терапевти, много от най-успешните студенти имат много свои собствени доста дълбоки психични травми. Смятам, че интересът към другите и към себе си до голяма степен е мотивиран от собствените травми на терапевтите и точно този фактор (любопитството към живота на друг човек и собствения) до голяма степен определя успеха в нашата професия. Разбира се, терапевтичният инструмент на терапевта не е толкова травма, колкото психическите белези и белези, оставени от тях. И така, какво се случва с живота на терапевта по време на терапевтичния процес? Присъствието в контакт с клиента също е събитие в живота на терапевта. Следователно то също трябва да се изживее. В даден момент животите на двама души се преплитат и споделят. В процеса на терапия преживявам събитието на срещата и като подкрепям процеса на преживяване на клиента, в известен смисъл можем да кажем, че преживявам и неговия живот. Разбира се, в този случай има опасност да се съсредоточите само върху опита на клиента, да пренебрегнете себе си, да се превърнете, по думите на един мой дългогодишен и успешен колега, в „апарат за обслужване на живота на други хора“. Изходът от тази ситуация е, от една страна, чувствителността към собствения живот по време на терапията, която се проявява като отговори на контакта с клиента, а от друга, екологичното отношение към живота извън терапията. Последното включва поддържане на пълнотата на преживяването на житейски събития и в резултат на това удовлетворение от живота. И в двата случая става дума за бременна връзка между процесите на преживяване. Безизходицата в терапията и прегарянето на терапевта произтичат от това, че терапевтът игнорира собствения си процес на преживяване. Динамичното поле предполага постоянна динамика на фигурата и земята. Творческата адаптация предполага потенциала фоновите явления да се появят като фигури. С други думи, за да предотврати прегарянето в процеса на терапевтична работа, терапевтът трябва да бъде внимателен към собствения си процес на преживяване и за да направи това, понякога трябва да го постави във фигурата, ако не на терапевтичния процес, то на своя собствено съзнание. От друга страна, „погребването“ на фона на професионалния живот на преживявания от събития, свързани с живота извън работата, лишава терапевта от необходимите ресурси, включително и за терапия. Освен това пренебрегването на опита от живота обвързва.