Често се случва в главите ни да звучи упорито въпросът: „Кой е виновен за това, че <добавете проблем на вкус>?“ Този въпрос може да бъде причинен от различни причини, но обикновено това означава, че съм недоволен от нещо в живота си днес и не знам кой или какво е причинило това състояние на нещата. Или не искам да знам и тогава въпросът звучи риторично. Или знам, но по някаква причина отговорът не ме устройва. Но във всеки случай подобни натрапчиви мисли показват някаква дисхармония в живота ми и това е причина да разгледаме този въпрос по-подробно Защо най-често използваме такъв въпрос? Да, това не е печатна грешка, а „използването“ на въпроса, за което говорим. Много рядко се случва искрено да искаме да разберем кой е виновен. И дори след като науча, наистина няма голям шанс това знание по някакъв начин да промени живота ми. Изтъквам следните основни причини, поради които трябва да „търсим някого, когото да обвиним“: Обяснение с цел успокоение. Ако не съм аз, а някой отвън е виновен, тогава мога да си позволя да не се променя и да го приема без оплакване. Особено ако някой много значим и могъщ е виновен. Така че това е оправдание за вашето „лошо“ поведение. Ако направя нещо лошо на някой, който е виновен пред мен, тогава това не се брои и съвестта ми няма да ме измъчва от самобичуване и потапяне в депресия. Ако аз съм виновен за това, няма кой друг да питам, остава само да се накажа, използвайки чувството за вина за манипулация. „Той“ е виновен за мен и следователно има неплатен дълг и мога да го използвам за свои цели, да разбера причината за случващото се, да намеря първопричината за проблема, за да го отстраня и да го коригирам ситуация, която ме неудовлетворява. Или в крайна сметка разберете, че е невъзможно да промените фактите и след това да промените отношението към тях. Нека разгледаме плюсовете и минусите във всеки случай. Самоуспокояването е много популярна игра на ума, която понякога носи истински ползи, но най-често носи само спокойствие. И спокойствието е доста дълготрайно. По принцип не е най-лошият метод да направите живота малко по-удобен. Това е плюс, но няма да донесе промени в живота ми. Има неща, на които всъщност не мога да повлияя (например загубата на любим човек) и те трябва да бъдат приети такива, каквито са, преминавайки през всичките пет етапа на приемане на неизбежното (отричане, гняв, пазарене, депресия, приемане) . Но има случаи, които все още зависят от мен. Например моите вътрешни преживявания, „хлебарки“ и поведенчески сценарии са в моята власт. Макар и трудно и постепенно, мога да повлияя на вътрешната си душевна реалност. И ако прехвърля цялата отговорност за случващото се на външни фактори, тогава ще се лиша от шанса за промяна. Това е минус. Самооправдание Много популярно нещо. Например, „всички знаят“, че нашата държава е много виновна към своите граждани. Така че можем спокойно да крадем от него без страх от угризения на съвестта. Но каква „кражба“ има, помислете само... Е, няма да плащам данъци (какви други данъци? Не съм някакъв олигарх), глоби за нарушаване на правилата за движение, ще се возя като заек в градския транспорт. Но аз съм добър човек - честен, никога не съм крал и не бих наранил и муха. В края на краищата, експроприацията на експроприираните по принцип е нещо справедливо! И като цяло, обвиняването на другите е добро оправдание за нечии лоши „постъпки“, които нанасят вреда на тези, които са виновни пред мен. Искам да имам всичко и да не плащам нищо за него. И намирането на виновен ще ми помогне за това. Общо взето справянето със собствената съвест, правилно-грешно, добро-лошо – това са тънкостите на мирогледа на всеки човек и тук няма нищо общо. Общообвързващи са законите на общността, в която човек живее, и нарушаването на тези закони е изпълнено с конфликт между човек и общество, но това е друга тема. Но общото за мнозина е, че обикновено несъзнателно използваме вината на другите, за да оправдаем себе си. И такова „безсъзнание“ е изпълнено с неявни, но силни вътрешни конфликти. Самообвинението често има едно несъмнено предимство.