До тази жена беше уютно и спокойно, тя веднага привлече нещо дълбоко меко, нежно, майчинско. Само в гласа имаше тъга, някаква дълбока тъга. Изненадващо е, че тя все пак реши да потърси помощ. Може би защото беше по-голяма, веднага усетих, че мога да се сгуша на рамото й, да споделя тайните си, да поискам съвет... Но ние започнахме лежерен разговор Ирина, да я наречем така, беше омъжена за един мъж в продължение на почти четиридесет години, въпреки че връзката не винаги е била лесна. Децата пораснаха и заживяха свой живот. Всичко вървеше по утъпкани релси. Преди да се пенсионира, жената работеше в детска градина - децата я обичаха, родителите й я обожаваха, а отношенията й с шефа й бяха добри и изравнени. В продължение на много години имаше малка дача, която ни зарадва през есента със своите реколти, макар и малки. Съпругът не беше лош човек - не пиеше, не купонясваше, не пилееше пари. Но според Ирина тя имаше чувството, че за него винаги е била „на последно място“. Съпругът й я пестеше във всичко и между тях нямаше много разбирателство, просто „свикнаха така“. Докато бях по-заета, някак си не оставаше време за всичко това. Но децата пораснаха, петдневният работен период приключи и започнах да забелязвам, че няма достатъчно радост в живота, всичко изглеждаше наред, но в душата ми имаше тъга, нямаше удовлетворение, нямаше щастие. Започнах да плача малко по малко, когато съпругът ми не виждаше. На младини, когато учеше в училище, пееше и обичаше да танцува, беше шумна, дори нахална... Как остана незабелязано, къде се омъжи, мъжът й я ухажваше, ухажваше я. В интимния си живот те не бяха много подходящи един за друг, но тя нямаше представа, че може да бъде друго - не беше обичайно да се дават знания на момичетата в тази област, така че те живееха, както живееха. Тя мълчеше, ту търпеше, ту го съжаляваше. Мислех, че е нормално - тя е съпруга. Кога започна това? Кога започна да забелязва тази негова пестеливост към нея? Може би когато се роди първото дете. Поради тесните условия на живот те решиха, че тя и новороденото ще живеят с майка си известно време, а той ще идва всеки ден, ще помага и понякога ще остане. Спомних си как веднъж го изпратих и излязох на улицата с детето на ръце. Той вадеше нещо от багажника на колата и тя видя продуктите, които той беше купил за себе си. Те бяха много по-добри и по-скъпи от тези, които той изложи и остави за тях с детето. Трябваше да попитам тук, но тя пак замълча... Преди раждането на първото й дете мъжът ми понякога ми подаряваше нещо - обеци, рокля. Самата тя не поиска нищо; беше някак неудобно. Но след това той напълно спря да й купува каквото и да било, дори майка й купуваше дрехи няколко пъти - вече не виждаше какво носи дъщеря й. Но той не каза нито дума, така че ги облечете и добре. Не всичко беше приятно, но тя не се почувства обидена. Опитахме се да се върнем в миналото, в това състояние и Ирина почувства, че това е по-скоро раздразнение. И не към него, а към себе си. И наистина, не той първоначално я обезцени. Самата тя търпеше, мълчеше, позволяваше, отстъпваше от съжаление, от някакво неразбираемо фалшиво чувство за дълг, поради ненормална представа какво означава да си съпруга. Нямаше знание как би могло да бъде другояче, нормално. И освен това имаше още нещо... Започнаха да разберат как се е държала майка й с баща й. Не, майка ми беше жизнена, решителна жена. Всичко в къщата беше както тя искаше. Бащата не беше лош, но такъв, от когото дъщерята не можеше да получи нито защита, нито убежище, нито подкрепа. Ирина не беше точно Пепеляшка в къщата на родителите си, но и не приличаше на майка си. Принудиха я да гледа по-малките си братя, принудиха я да чисти и й се караха, че получава лоши оценки. А за майка ми братята винаги бяха на първо място, а тя на второ място. Ирина си спомни, че често е чувала от майка си: „бъди търпелив“, „няма нищо, само ти се представя“, „помисли си, какви глупости, всичко ще мине от само себе си“ ... „Те не особено ме обиди” - „беше съветско време, така се живееше тогава”. Имаше доста хубави неща, имаше и топли, искрени спомени от детството. Но тук...