Екзистенциалната реалност е такава, че независимо дали искаме или не, през целия си живот сме изправени пред въпроси, свързани с нашето съществуване. Основната разлика между хората и животните - наличието на съзнание - изправя всеки от нас пред проблеми като въпросите за живота и смъртта, смисъла на съществуването, самотата и свободата. В същото време, колкото по-високи са рефлексивните способности, нивото на образование, степента на психологическо развитие и чувствителност, толкова по-дълбоки и по-болезнени са тези въпроси, които занимават човек, пораждайки екзистенциални кризи. Напоследък терминът „криза” все по-често се възприема като процес, който има негативни последици. В същото време периодите на криза, въпреки сложния, понякога раняващ и събарящ ход, имат за цел преоценка на остарелите ценности и търсене на нов смисъл, тоест движение напред. Важно е да се разбере, че кризата е нормален елемент от човешкото развитие. И това е особено важно да се подчертае, тъй като развитието е пряко свързано с възможността и желанието да се изправите пред факта, че част от вашия живот, начин на мислене, начин на взаимодействие, рейтингова скала... е остаряла и изисква актуализация. И необходимостта от преразглеждане на ценности или поведенчески стратегии тук не трябва да се свежда до проста оценъчна категоризация: добро - лошо. Поглеждайки назад и вземайки предвид обстоятелствата на живота и нивото на личностно развитие, допринесли за развитието на тези критерии за оценка на реалността и взаимодействие с нея, трябва да се отбележи, че в тези условия, в този момент от време, тези избори са били правилно и ефективно. Тогава и известно време след това разработените стратегии работеха и помагаха да съществуваме качествено и да постигаме резултати, които удовлетворяват човека. Но всичко в нашия живот има своя краен срок. По същия начин някога работещите методи на поведение, които отговарят на значения и ценностни преценки, подходящи за времето и обстоятелствата, са склонни да остареят. Идва момент, когато това, което беше достатъчно и приемливо вчера, не се вписва в днешната ни картина на живота; нашите представи за себе си, възможностите и съществуването според „старите правила“ стават непоносимо болезнени. През този период човек си задава познатите въпроси на съвсем друго, по-дълбоко ниво: - кой съм аз? - какъв е смисълът на моето съществуване? живея по-нататък? - постигнах ли това и къде трябва да се преместя? С този вид преживявания да откриеш себе си и да се опитваш да разбереш „Кой съм аз?“ човек е изправен от раждането си. Раждането и загубата на такова благословено единство с тялото на майката е първата „граница“, когато бебето е изправено пред необходимостта от физическо отделяне, което задейства процес на осъзнаване и приемане на неговата отделност и индивидуалност, който продължава цял човешки живот, но на различна, по-малко осезаема равнина. Има много доказателства за това движение към себе си, но има и по-фрапантни. И така, всички знаем много добре този сърцераздирателен вик на тригодишно дете, когато в отговор на всяко предложение за помощ той, въпреки реалните си възможности, избухва с искане за автономия - „Аз самият!“ През този период така необходимото преди това единство с майката, нейната грижа и желанието да я предпази от всякакви трудности в живота започват да се разглеждат като обстоятелства, ограничаващи автономността и индивидуалността, а малкият човек е изправен пред невъобразима енергия, която тласка него към разпознаване на себе си отделно от значим друг. И тук говорим не само и не толкова за желанието да си независим във вземането на решения и „да правиш” неща, които с всеки изминал ден стават все по-възрастни, а за всепрокламиращото твърдение „Аз съм!”, „Аз съм нещо отделно от теб и от другите”, „Аз не съм ти!”, както и за дълбок опит за разбиране чрез приемане на собствената индивидуалност „Какво съм аз?”, „Защо съм]