Две предишни публикации - част 1 и част 2 - бяха посветени на задълбочен анализ на 5 бариери, които пречат на човек да създаде свободен и щастлив живот и максимизиране на техния потенциал. Но най-железобетонната бариера, пред която хората се забиват, е недоволството от качеството на взаимоотношенията в семейството или на работното място, които се сливат в нищото: - безкрайно изясняване кой е прав и кой крив (ако е ако не беше ти, щях да стана шеф, но щях да живея в Европа) - взаимни оплаквания и упреци за неразбиране и липса на подкрепа (Дадох ти целия си живот, но ти дори не можеш да ми дадеш букет от момина сълза и ти дадох цялата си заплата, а ти ме лекуваш с нищо и вечно те боли главата...), - страх да не загубиш любовта на партньора си и да останеш сам (кой ще има нужда от мен с три деца, на които ще им трябвам плешив и болен...), - страх да не бъдат отхвърлени и наказани (не ги повишават в длъжности, лишават ги от бонуси, могат да те уволнят по всяко време...) и т.н. Аз, разбира се, преувеличавам. Но през годините на практическа работа с хора все още не съм срещал човек, който да не е изпитал подобни преживявания с определени нюанси и нюанси и да не мисли по подобен начин за отношенията си с близки и преди да работи сериозно върху молбите самореализация, първо трябва да разчистим отломките на тези купища негативни чувства и ограничаващи заключения. Всички пътища водят към Рим... тоест към детството и отношенията с родителите в нашето детство, без значение колко бихме искали да избегнем повтаряща се болка, която е провокирана от спомени или необходимостта да се изправим пред истината. И докато не видим и не осъзнаем този корен, той ще ражда плевели и ще трови тялото, ума и душата ни, без да ни дава възможност да дишаме дълбоко и да се отворим за възможностите да се реализираме по начина, по който мечтаем емоционална връзка с родителите? Това са неудовлетворени детски потребности – от любов, подкрепа, разбиране, привързаност, внимание, грижа – които детето изобщо не е получило или е получило по-малко от истинските детски истории от практиката на работа с клиенти. Например майката много се е трудила, детето няма търпение вечерта кога ще дойде мама... А мама идва уморена и измъчена и не може да даде на бебето толкова внимание, колкото очаква... А детето има безпокойство, че мама се чувства зле, страх, че мама ще се разболее, ще умре и то ще остане само, че мама, значи не го обича, че й пречи и т.н... Съзнанието на детето започва да рисуваш картини, една от друга по-страшни. Така възниква страхът от загуба, страхът от самотата, страхът от бъдещето... И ако вземем по-остри емоционални ситуации, когато родителите дават или водят детето за дълго време на баба и дядо, или баща или майка страдат от алкохолна зависимост. и са се държали неадекватно, грубо, агресивно в това състояние по отношение на детето и помежду си, тогава детските страхове се заплитат в много сложна емоционална плетеница от безсилие, безполезност, безполезност, враждебно или несигурно отношение към света... Човекът Психиката е устроена по такъв начин, че една нереализирана спешна нужда ВИНАГИ изисква задоволяване. С физиологичните нужди всичко е съвсем просто: възрастен може да се храни сам, да се облича, да се обува, да спи, когато е уморен и т.н. С потребностите от любов, признание и уважение нещата са малко по-сложни. Ако детето в детството свикне да бъде обидено, да се чувства виновно, да се страхува от остър вик, да изпитва болезнено безразличие или да бъде игнорирано, тогава такива реакции се фиксират като единствените възможни модели на поведение в комуникационни ситуации и работят автоматично в отношенията не само с родителите, но и с други хора вече в зряла възраст това се нарича механизми на пренасяне (трансфер) е спонтанно отношение на човек към човек.