„Мамо, остави ме на мира, вече съм голям!“ Колко пъти съм чувал тази фраза и различни нейни версии. Резултатът е само един - не работи. Родителят е глух за подобно твърдение. Той не се смущава от факта, че вече сте на 25-55 години и живеете отделно, понякога в друг град; нито това, че вече сте създали собствено семейство и сами отглеждате деца. За него е важно да сте сити (за предпочитане с пълно описание на това, което сте яли), да можете да отидете на работа навреме, да сложите шапка, да изберете правилния чифт и като цяло „защо не ми се обади , Притеснен съм?!" Постоянният контрол е изтощителен и не ви позволява да се отпуснете. Тревогата на родителя ни държи в напрежение, а когато крещящият телефон проблясва до болка познатите 4 букви, поемаме дълбоко дъх, въртим очи към небето и отговаряме: „Да, мамо!“ „За мен винаги ще си останеш дете !“ Това на практика е смъртна присъда. Каквото и да прави едно дете, както и да показва развитието си, то никога няма да порасне. Няма право да прави това. Защо?1. Понякога за една майка детето се превръща в смисъл на живота. За нея не съществува нищо, освен да се грижи за детето си, независимо от неговата възраст, семейно или социално положение. Да признаеш, че едно дете е пораснало и не се нуждае от грижи, означава да загубиш смисъла на живота. 2. Едно цяло. Докато детето расте, то се отделя от майка си, превръщайки се в отделна възрастна личност. За някои жени е твърде болезнено да приемат детето си като „различна“ личност със собствени чувства, желания и нужди. Но задачата на майката е да отгледа, за да пусне. Детето не винаги има достатъчно вътрешни сили да поеме отговорност и да се освободи от оковите на майчината грижа. 3. Страх да не загубиш единствения човек, който има нужда от теб. Бебето е изцяло зависимо от майката, нейното присъствие и грижи. Когато детето порасне, майката се страхува да не стане ненужна. По този начин създавате условия около детето си, които не му позволяват да порасне. Какво правим грешно? 1. Тон на гласа. По-точно, тоналност, такива малки вибрации в гласните струни, които разкриват несигурност в нас. И въпреки убедеността ни в собствената ни зрялост, в разговор с родител често има леко съмнение „ами ако не?“ Все пак сме свикнали, че мама/татко знаят най-добре. И тук трябва да докажем обратното. А когато като дете спорите с възрастните, вие най-често губите. Това е заложено в нас много дълбоко и силно.2. Ами ако те обидя? Връзката ни с родителите ни е много силна. И колкото и да сме независими, е много страшно да загубим подкрепата и подкрепата на семейството си. В крайна сметка всичко може да се случи. Ами ако мама се обиди и вече не говори с нас (помага ни, кани ни на гости)? Защото тогава ще остана сама. Страшна мисъл. Но точно такива мисли ни карат да се въртим в разговор с родителите си, да подбираме думите си и накрая отново да следваме примера им. 3. Излъчване „Аз съм дете“. Възрастните често започват да се държат като малки деца в семейния си кръг, като по този начин включват своите бащи и майки в старата ролева игра „майка-дъщеря/син-и-татко“. Тих, несигурен глас или, напротив, писък, тропане с крак от възмущение, ще се съгласите, не се вписва в ролята на възрастен. 4. Е, и най-важното. Свикнали сме да виждаме в родителите си само това, че са мама и татко. Но да бъдат родители не е единствената им роля. За да ги видите като възрастни със свой отделен живот, вие самите трябва да пораснете. Да пораснеш е лесно, но да докажеш на родителите си, че си възрастен, не е лесна задача. Самостоятелният живот ви позволява не само да се отдръпнете от грижите на близки роднини, но и ви принуждава да се научите да живеете, разчитайки само на собствените си сили. От момента, в който бившето дете иска независимост, то ще трябва да премине през трудния път на изграждане на нови отношения на принципа възрастен-възрастен. Трябва да преразгледаме поведението и отношението си към себе си и близките си, да се научим да уважаваме не само чувствата и желанията си, но и чувствата43