Какво може да е по-далеч от истината от предразсъдъците за противопоставянето на духовността и сексуалните отношения? Може би цялата трагедия на съвременния човек е в това, че под влиянието на фарисейската култура той се е научил да разделя в себе си високото и ниското, святото и профанното, благочестивата тържественост и всекидневното принизяване на моралния стандарт. Често такъв човек или съзнателно лъже, превръщайки се в благочестив публично и разпалвайки въображението си в самота, или искрено се смята за безстрастен, докато потиснатото му либидо бушува, готово да залее всичко около себе си във всеки момент, или лукаво се оправдава: казват , защото в неделя съм на църква, а в други дни - "добре, аз съм слаб човек, но кой е без грях?" Такива варианти на личностна структура нямат нищо общо с християнството, те с право отблъскват от Христос тези, които биха могли да станат Негови верни и радостни свидетели. * Какво знание за интимните отношения между мъжа и жената има Църквата, какво може да предложи, за да излекува едно болно общество? болен? Без съмнение! А изгарящият интерес към секса е един от симптомите на болестта. В медицината има поговорка: „Здраво сърце е сърце, което не усещаш, което сякаш не съществува“. Това, което изгаря, тревожи, абсцесира, боли, показва нужда от помощ, нужда от изцеление. Сексът наистина е гореща тема в наши дни и вероятно винаги е била. Това означава само едно - човек не е проникнат от чувството за своята истинска свобода и истинска отговорност, той все още не е достатъчно зрял духовно, за да разбере, че интимността е хармонично интегрирана в духовността, превръщайки се в удивителен източник на енергия, творчество и благодарност за безценният дар от престоя ни на Земята. * Бог създава света. И в тварния свят Той създава Своя образ – човека. Това мистериозно същество - човекът - носи в себе си чертите на богоподобието заедно със своята "сълзливост" - участие в животинския свят. Но човекът дори и биологично се различава съществено от низшите същества. Прост пример е, че животните са способни на оплождане през кратки периоди от жизнения си цикъл, докато хората са отворени да поканят себеподобните си в живота през повечето време. Този факт ни кара да разберем, че човешкото желание за интимност съвсем не е идентично с репродуктивния инстинкт на животните. Желанието за близост, включително и на физическо ниво, е нещо неизмеримо по-голямо и качествено различно. Това е Божи дар за нас, остава да разберем какво е значението на този дар... * На първо ниво на разбиране може да ни се разкрие, че желанието за интимност, внимателно вложено в нас, е покана за надскочим себе си. Нека си представим колко механичен, скучен, студен би бил нашият свят, ако хората не се желаеха един друг. Колко красиви неща, подвизи, открития нямаше да се случат. Желанието да се отворим към другите в нашата привлекателност отразява основната ни нужда от други хора. Това насърчава мързеливите да действат, богатите да споделят, талантливите да доставят удоволствие, суетните все пак да направят нещо добро. Заради нуждата ни от взаимно внимание, светът става по-удобен, по-разнообразен, по-красив. * Светците се отличавали със способността си да намират възвишен смисъл във всичко. Има една история за един строг монах, аскет, който веднъж, заедно със своите ученици, дошъл от пустинята в богат източен град. По пътя те срещнаха процесия, придружаваща известна куртизанка, седнала на носилка. Старецът я гледа дълго и накрая се разплака. На въпросите на учениците си той отговаряше: „Колко е прекрасна тя в работата си и колко незначителен съм аз в моята, ако можех да отделя толкова време и усилия, колкото тя отделя за грижата за външния си вид за спасението на моята душа! о, колко по-близо бих бил до Бог. Нека отбележим, нито дума на упрек, само пронизително смирение и желание да се учим от всеки, който срещне по пътя. * Великият християнски писател Достоевски мнразмишлявайки върху най-жестоките форми на поквара, той стигна до своето кредо - „Красотата ще спаси света“. Желанието за красота във всичките й проявления е второто ниво на разбиране на значението на интимността от гледна точка на духовността. Френският крал Луи, канонизиран от Католическата църква, веднъж казал на поданиците си: „О, съпруги, обличайте се по-красиво, за да е по-лесно на мъжете ви да ви обичат.“ Странно е да чуеш това от светец, нали? Но това е смисълът на красотата – като праг на любовта. * Но какво е самата любов? Не очаквайте да отговоря на този въпрос, който е в основата на цялото човешко съществуване. Човек може само да предположи, че това, което наричаме любов, не винаги е любов. Нека покажем това с прост пример за феномена на влюбването. Може би това състояние е известно на всички. Нека ви напомня. По думите на поета, „привличането е вид болест“. Обща топлина, вътрешен дискомфорт, тревожност. Мислите постоянно се връщат към обекта на страстта. Предишни интереси и близки хора остават на заден план. Времето, което не е свързано с присъствието на любим човек, се обезценява. Възприятието, насочено към обекта на любовта, се изостря до краен предел, всичко останало губи своята актуалност и престава да представлява интерес. Всичко, което се случва, се разделя на две неравни части: това, което е свързано с влюбването, се придава на изключителна важност, а това, което не е от значение, отстъпва на заден план и се обезценява. * Има няколко аспекта, които могат да бъдат възприети във влюбването, които имат наистина духовно значение. Първо, ние разграничаваме човек от останалия свят. Вероятно, ако бяхме добри християни, щяхме да сме влюбени във всеки човек в смисъл, че щяхме да го виждаме толкова красив и неповторим, какъвто изглежда в очите на своя Създател. Второ, влюбеният човек е нелицемерно готов на саможертва. В християнството най-големият грях се счита за гордост, тоест прекомерно надуто „аз“, което изтласква останалия свят. Така че е прекрасно, когато в разгара на любовта човек мисли повече за друг човек. Някой каза: „Любовта е рокада между теб и мен“. Подобна жертва на нечий комфорт, богатство, здраве, време и понякога дори самосъхранение може да наподобява християнския принцип: „Никой няма по-голяма любов от тази, да даде живота си за приятелите си.“ Това е наистина завладяващ момент. Но тук е важно да не правите грешка. Наистина ли човек е готов да даде живота си за друг или за някой свой близък? С други думи, не е ли за вашето собствено усещане? И ако е така, тогава се оказва, че не за другия, а за себе си, любимата, изкривено проектирана върху другата. Този голям капан на непросветената любов. * Но кардиналната разлика между влюбването и истинската любов е, че влюбването винаги е частично. Тя не обхваща целия образ на друг човек, а го дарява с несъществуващи характеристики. Докато истинската любов приема другия изцяло, в неговата сила и слабост, красота и страдание. И често ежедневието, рутината на ежедневието е реактивът, който безпогрешно разкрива истинската природа на чувствата: влюбването преминава и любовта става по-богата, по-чувствена, по-интензивна, въпреки че може да се прояви в други форми. Традиционният християнски брак е изобразен от Н.В. Гогол в хубавия разказ „Земевладелците от Стария свят“. Нека си спомним тези скъпи старци, които по прищявка на писателя откриваме в последната фаза на техния добродетелен брак. Те са толкова мили в отношението си един към друг и ядат толкова много и разнообразно. Съвременният читател, който не е чужд на психологията, може лесно да се върне към младите си години и да завиди колко изискан, богат и свободен може да бъде интимният им живот без загуба на целомъдрие. * Като цяло, разсъждавайки върху висотата на християнската любов, можем да разберем защо Църквата е решително против контрацептивите. Може би точно защото са грозни. А също и защото, обичайки, вие приемате човека изцяло и с всички последствия. Не носиш отговорност за този, в когото си влюбен, но си отговорен до последно за този, когото обичаш. И тук ни се разкри третото ниво на разбиране...