Помните ли това? Сякаш нещо ни зове. Смуче в дъното на стомаха. Сладко и в същото време тревожно чувство в гърдите. Все едно правиш нещо нередно. Сякаш сега трябва да зарежеш всичко, да отвориш познатата врата и да видиш нова необичайна картина зад нея... Отваряш вратата от къщата, а там... А там гъста дива трева, порутен фонтан. , стара градина. Тясна, едва забележима пътечка в тревата. Тя те привлича. Сякаш предлагаш да доведеш до нещо ново, мистериозно. Ти си възрастен. Знаете, че зад вратата всичко е познато. Там няма нищо ново. Но помнете. Помня? Това чувство... По-често идва през пролетта. Неясно. Странно. Понякога болезнено. Нещо трябва да се направи. Бягай някъде. Отивам. Не можеш да стоиш мирен. И къде да отидете, да бягате, да летите ... Не се знае, че едва сега ще разберете всичко. Ще придобиете сила и ще избирате между рутината и непознатото призвание. Но как да изберете? Рутината е добре проучена. От дома до работата, от апартамента до вилата, от кухнята до тоалетната - има дълбока, добре утъпкана пътека. Защо да си правите труда да проправяте нов път, а той още не се знае накъде. По-добре е да си останете вкъщи, но манията не изчезва. Упорито искаш нещо... Упорито искаш да отидеш някъде. Хормони. Хрумване. Глупости. невроза. Лошо време. Остана твърде дълго. Само блус. Магнитни бури. Слънчеви изригвания. Неразположение. Щом не се стремим да обясняваме, обезценяваме, изхвърляме - нищо няма да помогне от това. Нищо няма да ви спаси от това. Нещо вътре в нас чува призива. Въпреки че не чуваме нищо, някой потиска призива със сила на волята. Преструва се, че не чувства нищо. Някой ходи на дискотека, на барбекю, в Египет, прави секс, напива се, пуши, прави нощни събирания, ходи на курсове - смятат, че това ще помогне. По-точно, помага за известно време. И тогава всичко се повтаря отново. Безпокойство, сладко очакване, желание за излитане. Разберете, вижте, почувствайте. Осъзнайте какво ви се случва и къде ви зове. Особено през пролетта. Особено ти... ***Елена гледаше улицата, обляна от утринни лъчи през стъклото, покрито с лек слой прах. Хората бързаха за работа. Чистачките изнасяха вчерашния боклук. Мина трамвай. Миришеше на кафе и хлебчета. Миризмата на ванилия. Обикновено московско кафене. Обикновено московско момиче. Тя не е имала финансов проблем. Нямаше страшна диагноза. Само богат вътрешен свят и статус в контакта - всичко е сложно, "Някаква празнота", помисли си Лена, след дълъг, изтощителен скандал. Тя плака половината нощ, седя половината нощ на покрива с приятелите си покриви. Беше чудесно. Имам предвид да висиш на покрива. Това не е обичайно. „Но все пак е празно и вероятно ще те уволнят отново“, потрепери Лена, въпреки че в това нямаше нищо лошо. Родителите дадоха пари. По принцип не й се налагаше да работи, стигаше й за стая в квартал „Текстилщики“ и за храна без никакви проблеми. От детството си мечтаеше да стане танцьорка, завърши юридическо училище и работеше като дизайнер. От осемгодишна ходех на танци. Исках да спортувам. Исках да танцувам. Родителите ми не позволиха да съм проститутка, само по-лошо. Любимият виц на татко. Тя не стана лесно момиче, спря да танцува и от време на време работи като дизайнер - след като научи Photoshop от скука. Татко искаше тя да стане адвокат. Мама видя дъщеря си като страхотен художник (вероятно защото в младостта й родителите й забраниха да рисува). „Колко глупаво беше с Гоша. Защо този път стигнах до дъното...” Лена допи кафето си, прибра мобилния си телефон в чантата си и се запъти към изхода. По пътя тя се погледна в огледалото и трепна отново: „В какво се превърнах…“ Не е като да е дебела. По-скоро стана някак безформено. Замъглено. Допълнителни 10 кг, постоянно седене пред компютъра, много кафе, шоколади и кифли. Е, знаете как става... Тя излезе навън и се потопи в пролетната атмосфера. Април. Сутрин. слънце Ейприл й създаваше сериозни неудобства през последните няколко години. Че