От автора: Бих искала да споделя моя опит от наблюдение и провеждане на групова арт терапия в психиатрична клиника в Германия. Това е поредица от истории за конкретни случаи, които ми се сториха интересни от гледна точка на разкриване на смисъла и принципите на арт терапията. Тази статия разглежда значението на материала в арт терапията и особено директния контакт с материала в работата. Ще се радвам да отговоря на вашите въпроси. 48-годишната пациентка Н. с тежка депресия не желае да участва в групова арт терапия. Външно изглеждаше като полузаспала, с много бавни реакции, несъмнено ефектът от лекарствата също й се отрази. Тя се оплака, че всичко й е много трудно, мисли много бавно, мислите й са объркани и е напълно дезориентирана. Тя каза, че никога не е рисувала и няма представа как ще се справи. Въпреки това тя съвестно се опита да изпълни задачите на арт терапевта. Тя нямаше собствени идеи и преначертаваше пощенски картички или други изображения. Стилът на нейните рисунки беше толкова различен, сякаш бяха нарисувани от напълно различни хора. Рисунките й не бяха автентични, а имитативни. Самата пациентка беше напълно недоволна нито от рисунките, нито от себе си. Тя почти не участваше в разговори и не разказваше нищо за себе си. Понякога не можеше да направи нищо и просто наблюдаваше действията на другите пациенти. Един ден тя седяла до пациент, който работел с глина. До него стоеше купа със слип (глина, разредена с кремообразна консистенция за слепване на частите). Пациентката започна замислено да плъзга пръста си по ръба на купата, сякаш разбъркваше течна глина. Това бяха ритмични движения на пръста в кръг. В същото време пациентът Н. остава в някакво медитативно състояние за доста дълго време. Ние не й се намесихме, а само наблюдавахме по време на обсъждане на нейната работа в края на часа пациентката Н. внезапно заговори за спомените си от детството, за строгите си и студени родители. В родителския дом всичко беше регулирано, изразяването на емоции беше забранено и цареше стерилна чистота. Отначало говореше колебливо и колебливо, но виждайки подкрепата на групата и терапевтите, ставаше все по-смела. Това беше първият път, когато тя каза нещо за себе си. Без съмнение контактът с материала – глината – й е помогнал за това. Това събужда рано потиснати травматични спомени, които вероятно са били толкова силни, че са я принудили да проговори. В следващия час от терапията тя е помолена да нарисува автопортрет върху голям лист хартия, без четка, но директно с нея. пръсти. Тя рисуваше с двете ръце едновременно. Първо нарисува контурите на лицето, които след това размаза по целия лист. Беше съвсем очевидно, че размазването на боя върху хартия й доставя голямо удоволствие. Резултатът беше пълна бъркотия със сиво-мръсен цвят. Пациентката обаче изобщо не се смущаваше от това, явно беше доволна от работата си и забележимо се ободри. Тя вече разбра, че в групата всеки резултат от дейността, какъвто и да е той, се признава и разглежда. Когато картината беше готова, тя я остави на пода да изсъхне. И тогава, без да усети, друг пациент я настъпи. Всички изразихме съжалението си, че картината е повредена. Пациентът Н. каза, че не е нищо, просто е необходимо. Според нея този щрих само е направил картината й по-автентична. Може би у читателя ще възникне въпросът: „Как може човек да приема и обсъжда сериозно такава „живопис“? Не е ли красиво?" Кой каза, че изображенията на травматични събития трябва да са красиви? Задачата на арт терапията е да създаде условия за изразяване на човек: практически се симулира атмосферата на идеалното семейство. Ако пациентът има чувство, той наистина е изобразил своето чувство, опит, тогава това означава, че е така. Кой, освен него, знае това по-добре? Нас.