В живота на всеки човек има две събития, които никой не може да избегне: раждане и смърт. Когато родителите умрат, това е горчиво, болезнено събитие за децата. Но това е нещо, което трябва да преживеем по един или друг начин. Умирането не е прекъсване на връзката, а укрепване на вътрешната сила, наторяване на почвата, върху която расте самият възрастен. Това е яснотата, че сега е необходимо по-често да се обръщаме към вътрешното, а не към външното. Светът запазва образа си, но този образ трябва да стане по-ясен и дефиниран. Когато погледнем света и осъзнаем реалните факти за съществуването на раждане и смърт, тогава можем по-смело да погледнем себе си, своето Истинско Аз, да се вслушаме в себе си, да бъдем в тишина, да не се разсейваме, да не бързаме. Смъртта на родителите ни позволява да се изправим лице в лице със страховете си и, което е най-трудното, ни принуждава да преразгледаме много идеи, нагласи и правила. В момента на преживяване на скръбта от загубата ние се сблъскваме с познатите чувства на безпомощност, безнадеждност, от които толкова много сме се опитвали да избягаме... и сме демонстрирали способността да се „адаптираме добре“. В ситуация на смърт на любим човек всички опити да се скрие от истината на чувствата са безсмислени. Основното значение е да почувствате, разберете, приемете, примирите с факта, че любим човек не е на Земята. Родителите са хората, чрез които човек идва на бял свят. И когато родителите си тръгнат, възниква дълбоко чувство на самота, чувство на пълна независимост... и в същото време страх, че „сега сам вземам всички решения, избирам“. Процесът на приемане може да се изрази с няколко думи: сълзи, мълчание, спомен, памет са това, което ни помага да скърбим за загубата и да се освободим от болката. Сълзите са лечебната сила на природата, даваща ни пречистване на очите, мислите и чувствата ни. Имаше свиване в гърдите ми, буца в гърлото ми, И зъбите ми стиснаха бясно, Когато усетих парене точно над сърцето си със студени тръпки И чувство на болка и срам, Защото в този момент съм ядосан Когато трябва да извикам: „неволя” И да плача горчиво от съжаление... Понякога хората се вцепеняват, губят всякаква чувствителност и разбиране за случващото се, затова Сълзите първи ни връщат към реалността. Да плачеш означава да се освободиш от илюзията, че всичко все още може да бъде върнато. Смъртта ни дава шанс да усетим Живота, а смъртта на любим човек, Родител, ни помирява с миналото ни и ни позволява спокойно да вървим по своя жизнен път... Много е важно към смъртта да се отнасяме с уважение. С уважение – това означава да не се обвинявате за това, което е останало недоизказано и недовършено. Не хаби ценната си жизненост в чувство за вина. Но ако все още не можете да преодолеете чувството си за вина... тогава трябва да си помогнете и да преодолеете тези „разяждащи“ чувства на вина и срам. Как можете да направите това: не забравяйте да поговорите сърце до сърце със себе си. Разговорът от душа до сърце със себе си трябва да се проведе в атмосфера на „най-строга секретност“. Това е интимен разговор между вас и вас. Вътре в себе си поискайте прошка от родителите си, които са представени във вашите гени и чувства. Поискайте прошка за това, че: „Рядко се обаждах“, „Не се интересувах как живееш“, „виках ти“, „спорих, не разбирах“, „обиждах се, осъждах“, „ обиден и не слушаше”, „срамуваше се от теб”, „изсмя ти се”... и . г. всеки ще каже своето. Какво друго означава, че смъртта се помирява с миналото? Ако сме били обидени от родителите си за нещо, тогава е моментът да се освободим от бремето на негодувание. Излезте от затвора, вземете ключа и отворете вратата към осъзнаването, че „НИКОЙ НЕ Е ВИНОВЕН”... Не говоря за това да простиш на родителите си... те са по-стари, не можеш да им простиш, аз Говоря за това да знаеш, че всичко се е случило както трябва, затова си жив сега. Това, че си жив е достатъчно, това е мисията на родителите, всичко останало можем сами. Понякога с труд, с неимоверни усилия, преодоляване на съпротива, страхове, мързел... но можем. Ние можем да направим много, почти всичко сами, но не можем да родим себе си! За всичко това, чрез негодувание, е важно да излезем наяве с Благодарност... След това идва момент на мълчание!!!