От автора: публикувано в списание "Теленеделя" Историята на Оксана е историята на една жена, която според мен наистина искаше да бъде почти светец. От детството си научи какво е добро и какво е лошо и се опита да бъде добро момиче във всичко. Когато тя дойде при мен на психотерапия, не можех да се отърва от чувството, че тя прави всичко, за да се чувствам добре. Тя се опита да бъде „правилният“ клиент. На въпроса ми какво означава да си „правилен“, тя дълго не можа да отговори. Тя се опитваше да отговаря правилно на въпроси, да седи правилно и да мисли правилно. Вече започнах да се ядосвам, но изведнъж осъзнах, че не й показвам гнева си. Сякаш получих тази „правилна“ инфекция от нея. Гневът попада в категорията на „погрешните“ чувства. Казах й за това, на което тя беше много изненадана и каза, че изобщо не иска да ме коригира. За нея е много важно да й покажа всичките си чувства. Че съм толкова уникален и жив, а тя се чувства много добре с мен, с истинския аз. Тя каза, че всичките й приятели и познати са уникални хора. Тя ги цени и уважава много. И децата й са блестящи, и съпругът й е прекрасен. И какви хубави съседи! И аз слушах нейния монолог и не вярвах. Не защото е заобиколена от специални хора, а защото е щастлива. Това попитах. Оксана, разбира се, кимна и каза, че няма от какво да се оплаква, тъй като толкова добри хора са до нея. Реших да дойда от другата страна и я помолих да разкаже за детството си. В семейството Оксана беше най-голямата от три деца. Двамата по-малки братя на близнаците се нуждаеха от много внимание на майка си. Оксана помагаше в домакинската работа и се грижеше за братята си. В семейството все още живееше възрастна баба, чиято грижа също падна върху раменете на Оксана. Баща ми постоянно липсваше на работа; когато се прибираше вкъщи късно през нощта, вниманието на майка ми се прехвърляше към него. Семейството беше чувствително към здравословни проблеми. Лекарите диагностицираха майката на Оксана с астма, баща й имаше слабо сърце, братята й постоянно настиваха и боледуваха, а баба й, като възрастен човек, имаше цяла гама от симптоми. Единственият човек, който не беше болен в това семейство, беше Оксана. В детството си тя никога не е имала време да бъде дете. Тя нямаше право на вниманието на майка си и баща си, не можеше да капризничи, да чака подаръци или да ревнува. Рано съзря и научи, че всички хора около нея са уникални, стойностни, достойни за любов и уважение. Всички освен нея. В своето възрастно семейство Оксана също направи всичко за другите. Разбирах, че може би я наранявам, но беше невъзможно да не го кажа. Разказах й за нейната уникалност и стойност, за престъплението, което върши, прикривайки го зад престорена коректност. За страха й да бъде себе си. Говорих, а тя се разплака. Изненадващо, аз бях първият човек, който дори засегна темата за неговата стойност. Тя дори не виждаше очевидни неща, например, че е много красива. Тя също пише страхотни истории, но не ги показва на никого, защото „кому са нужни?“ Едва на седмата среща тя успя да каже фразата „Аз съм красива“ с удоволствие и без ирония. Вкъщи тя отдели час за себе си, през който помоли близките си да не я безпокоят. В този час тя правеше напълно „неправилни“ неща - четеше книги, правеше маски, гризеше слънчогледови семки, лежеше във вана с мехурчета, като цяло това беше нейният час на удоволствие. Съпругът и синовете й наистина се оказаха уникални. Те се радваха само на промените в нейното поведение. Съпругът, въздъхнал с облекчение, каза нещо за „Най-накрая стана нормален и жив!“ и предложи да отидем на кафе. Оксана дори пое риска да изпрати един от разказите си на конкурса и те се съгласиха да го публикуват. На последната среща тя ме погледна лукаво и каза, че „някак си права, Лена, дори подозрително. И просто се наслаждавам да греша. Оказва се, че под нея имам предвид съвсем нормални качества. Например творчеството, свободата и удоволствието».