Паноптикон Думата паноптикон буквално идва от гръцки като „пространство, в което всичко е видимо“. В края на 18 век Джереми Бентам разработи модел на идеален затвор. Идеята е да се изгради кръгла сграда, в която затворниците са в напълно видими килии, но не могат да виждат надзирателите и не знаят в кой момент ги наблюдават. Наблюдението в такъв затвор ще се осъществява от централна кула, така че затворниците да имат чувството, че са под контрол във всеки един момент. Тази система ще направи възможно намаляването на персонала на затвора до минимум, в идеалния случай до един човек. Мишел Фуко вижда в паноптикума нещо повече от архитектурен план. В своята интерпретация паноптикумът се превръща в дисциплинарен принцип, който далеч надхвърля кръглата сграда. Чрез концепцията за паноптикума М. Фуко описва психологическата същност на механизма на властта. Той обръща внимание, че невидимостта на властта е гаранция за ред. Основната цел на паноптикума като механизъм на властта е да приведе затворника в състояние на съзнателна и постоянна видимост, което е да осигури автоматичното функциониране на властта. Паноптикът като механизъм на властта трябва да бъде машина, която създава и поддържа властово отношение, независимо от лицето, което изпълнява функцията на администриране на властта, с други думи, затворниците трябва да бъдат въвлечени в ситуация на власт, където самите те са носители на тази власт. Със съвременните системи за събиране на информация можем да кажем, че всички живеем в паноптикум. Не виждаме и не усещаме охраната, но все пак разбираме, че можем да бъдем наблюдавани почти във всеки един момент. И целият ни живот е пред очите ни. Попадайки в такъв затвор, темата има добра основа за размисъл. Когато човек мисли, че е наблюдаван, той наблюдава себе си. Религията е подобна на този тип затвор. Бог е невидим, но знае всичко и винаги наблюдава. Струва ми се, че тази форма донякъде прилича на това, което се случва в психоанализата. Когато човек мисли, че е наблюдаван (от пазач, от Бог, от психоаналитик), той започва да се наблюдава сякаш през очите на друг, приписвайки на този друг определена оценка за себе си, определени емоционални реакции. Субектът фантазира за наблюдателя, така че в психоанализата се случва нещо подобно на преноса. Смятате ли, че паноптикумът може да окаже влияние върху развитието на параноята? Как се живее в условия, в които има проследяващи устройства навсякъде (телефони, домофони и камери на всеки ъгъл)? Как се чувствате по този въпрос??