От автора: Приказките за котките мъркащи: Wings of an Angel В една страна, в един град, на една улица, в една къща живееше коте. Котик имаше много приятели, познати и добри приятели. Всички го обичаха, обръщаха се към него за помощ и подкрепа, а понякога просто обичаха да си говорят. Защото Кити, въпреки младите си години, беше много мъдър и винаги беше мил, весел и дружелюбен. Той умееше да изслушва, да помага, да дава рамо, да го стопли и да дава мъдри съвети (които на нас хората винаги много ни липсват)... Носеше радост във всеки дом, във всяко семейство, във всяко сърце и душа. И всичко щеше да е наред, ако не беше едно... Когато Кити остана сам, очите му бяха затворени от тъга и меланхолия, непонятна, необяснима, но толкова дълбока и тъжна. Котката искаше да заплаче, но знаеше, че „истинските котки не плачат!“ И това е вярно. Така той остана сам със своята тревога и тъга, без да знае за какво става въпрос. Когато Котик се замисли кога се е появила, той беше в загуба, той не помнеше нищо, миналото му беше празен лист с леко усещане за светъл спомен, колкото по-бързо Котик растеше, толкова по-тежка ставаше меланхолията в сърцето му, на моменти изглеждаше, че няма да може да стане и да тръгне. И просто беше необходимо да отидете, за да живеете и да помагате на другите. И той вървеше, дори тичаше, защото не можеше да ходи, тичаше, за да преодолее гравитацията. Други смятаха, че Кити се е превърнала в ангел в подобни импулси. Въпреки че защо е смятан за пратеник на небето, само в плът, и е добре, че няма крила. Основното е, че той знае как да лети и да дава любовта и грижата си на тези, които се нуждаят от нея. Но един ден Кити падна. Добре, че никой не го видя. Да, дори да го видят, ще си помислят, че е игра, а той просто иска да ги развесели. Той падна на зелена морава, недалеч от къщата; беше рано сутринта, така че нямаше никой наоколо. Котката беше изтощена, дори не се опита да стане, просто беше безполезно. Беше в забрава, беше бълнуване, сън, сън, не разбираше, накрая разбра едно - просто беше уморен! Уморен от всичко. И няма повече сили да се бори, дълго време Кити лежеше на тревата. Слънчев лъч мина през него, помисли си, че утрото тъкмо идва. Той дори не чу веднага шумолене наблизо. Котката помисли, че си въобразява. И едва когато това „шумоляне“ се изкачи на носа му, Котик успя да види дългите му мустаци. Дори за миг си помисли, че това е неговото отражение. Само не разбирам защо очите не са зелени?! И „шумолянето“ казва на Кити: „Може би имаш нужда от помощ?“ Котката, поради своята доброта, каза едно нещо - "Благодаря" - и той не можа да каже повече. Той беше щастлив, спеше спокойно и само обедното слънце можеше да го събуди. Имаше много сънища или бяха просто спомени, не можеше да каже със сигурност и това нямаше значение. Просто беше щастлив. Тъгата и меланхолията му се отдръпнаха, сякаш никога не са съществували. Кити почувства невероятен прилив на сила и отново полетя. Никой не забеляза промените в Кити, което е добре. Само Кити знаеше, че той наистина може да лети. Не напразно го сърби гърбът напоследък, просто крила, ангелски крила, пробиха. Бяха невидими и само Кити знаеше за съществуването им, а в трудни моменти ги галеше нежно, за да придобият нови сили. В такива моменти той поглеждаше към Слънцето и знаеше, че сега го виждат, и благодареше на Небето за всичко, което беше в живота му…