Много е трудно да признаеш пред себе си, че нямаш сила. По някаква причина изглежда, че това е краят. Всеки ще се отвърне, ще отхвърли, няма да приеме. Кому си нужен такъв слабак? Да, и ще се самоубиеш. Как е възможно да се уморите, когато дори не сте се натоварвали? Как можеш да спреш, когато всичко около теб е вече, но аз още не съм го чул? Той е толкова силен, добре произведен, уверен, осъдителен. С много аргументи и звучи много правдоподобно. Няма къде да се скриеш от него. Това обаче вече не дава много мотивация. И някъде дълбоко в себе си искам да заплача. Защото боли от такава скованост. Боли винаги да си краен. Боли да нямаш право на чувства. Болезнено е да търсиш втори и трети вятър в себе си, когато вече е очевидно, че няма. И така тайничко искам някой да се смили и приеме, подкрепи, а не съди. Защото наистина съм уморен. Защото нямам сили. Защото за последен път бях на почивка преди две години, но не мога да си спомня точно кога. Защото вече съм объркан в безкрайните списъци със задачи и календарът ми се пука по шевовете. И пак искаш да се запишеш на басейн или на масаж, но някой ден след няколко седмици, месец, два... От умора едва ставаш сутрин и някак си изливаш литър кафе в себе си искам да плача. Боли те тялото, боли те гърба, боли те главата, а вечер преди лягане просто не можеш да се отпуснеш. Изтощен. Ти плачеш. наранен. Ти плачеш. Едва в този момент изглежда разбирате, че умората е истинска. Че ресурсът наистина е на нула. И това не може да бъде пренебрегнато. И сега това е най-важното нещо в живота. Защото ако няма здраве, няма да има нито бизнес, нито нищо. Ти плачеш. Ти плачеш. Ти плачеш. Пускаш със страх. Разтоварване. С изненада откривате, че светът не се руши, защото сте уморени. Всичко някак си се справя и се подрежда, докато си възвърнеш силите. Никой не се отвръща. Животът си върви. Ти се успокой. Сълзите пресъхват. Където има обвинител, там винаги е скрит този, който наранява. И виждайки, чувайки, разбирайки и приемайки болката му, ние можем да променим живота.