От автора: За съжаление родителите не учат децата си да се справят с болката. И тогава физическата болка се развива в болка, която отново се проектира върху физическото тяло, което обикновено се нарича „душевна болка.“ Човек много се страхува от душевна болка? Това е психологическа травма, която все още не е излекувана. Това е ситуация, с която човек не може да се справи. Това са емоции, които не бяха приети. Това са чувства, които са станали несподелени и човекът просто не знае какво да прави с това, защото никой не го е учил. Защото тази рана не може да се залепи с лейкопласт. Защото болкоуспокояващите не помагат. Защото нито алкохолът, нито цигарите, нито шоколадът, нито най-вкусната храна могат да ви избавят от нея "Котката я боли, кучето я боли, а животът на Петя ще оздравее!" - казват родителите на детето, съжалявайки го. И решава, че за да не се разболее, трябва да нарани някой друг. В най-добрия случай на този, който е причинил болката. И в най-лошия случай да причини болка на напълно невинен човек, като тази котка или куче. Потиснете болката, заменете я с нещо друго „Яжте бонбони, гледайте анимационен филм, вземете играчка и т.н. и всичко ще мине веднага.” И човекът яде, пие, опитва се да превключи на нещо друго, на някой друг. Той заглушава болката си, замествайки я по всички начини, които му се показват. Прехвърлете вината на някой друг: „Нека ударим джойнта, защото ти го удари.“ - казват родителите на малко дете. Вместо да казвате: "Разбирам, че те боли. Следващият път гледай по-внимателно, за да не изпиташ тази болка." На детето не само не са показани причинно-следствени връзки, но и е лишено от отговорност за случилото се. И детето научава, че всички около него са виновни за неговата болка и реагира на болката с агресия. Обезценяване на болката Родителите често се опитват да обезценят болката, която детето им изпитва: „Глупости, не си струва да плюеш, забрави.“ И детето решава, че чувствата му не са важни, болката му не е важна и се опитва бързо да забрави за това или по-скоро да го скрие по-дълбоко с очакването на най-лошото: „Това са глупости, няма да участваш толкова много болка в живота ти.” Към девалвацията се добавя и сплашване. И детето започва да се страхува от живота, защото очаква болката, която родителите му са му обещали. И очакванията му са оправдани. „Какво, боли ме гърбът (главата, сърцето), но издържам и все още работя!“ Или някой, например „баба има болно сърце, краката й не ходят и т.н., но ви е опекла банички, прекопала е градината, има нужда от помощ, а вие...) Това също е начин за обезценяване, на фона на сравняване на неговата болка, с болката на другите. В този случай, вместо да преживее собствената си болка, човек отива при някой, който е още по-зле и се опитва да му помогне, срамувайки се от болката си. Друг начин е да се присмива на болката. „Наистина ли не се справяш? Слабак! Мъркаво! Реве крава! Плачка-восък! Разпусна дойката. И не те ли е срам? И детето се срамува от чувствата си, от болката си, срамува се от себе си. Срамува се, защото чувствата му не бяха разпознати и наречени срамни, той самият се свързва с проявата на чувствата и емоциите си Бягай, всичко ще мине! Човек се опитва да избяга от тази болка, забрави да мисли за това опитва се да се преструва, че нищо не се е случило. Това е, което човек се опитва да се скрие, да избяга от болката, защото така е научен да не мисли за това, да си запуши ушите по телевизията, да яде болката със сладкиши, да се гмурне в наркотиците, защото в него има болка в резултат на това болката се натрупва и изпълва цялото емоционално пространство, потапяйки го в депресивно състояние