Според моите наблюдения има две крайни възможности за отговор на крайността на съществуването. Някои хора обезценяват нещо временно и без гаранции за стабилност: „Какъв е смисълът да влизаш във връзка, ако не си сигурен, че няма да свърши?!“, „Няма смисъл от нищо, защото всички вървим да умра някой ден!” Подобни мисли често съпътстват силна тревожност, депресия и изгаряща ревност. На другия полюс са тези, които казват обратното: „Не знам какво ще се случи след това, затова искам да се насладя на момента“, „Ние сме в особен момент. период във връзката, който може да направи повече, за да не се повтори, така че искам да го изживея бавно. Такива хора много ценят живота и виждат дълбок смисъл в него именно защото е краен. Малко напомнят на влакчето от Ромашково (това е съветски анимационен филм от 1967 г.). Ето един цитат: Пътник: Това е позор! Ще закъснеем за гарата! Двигател: Да, добре... Но ако не видим първите момини сълзи, ще закъснеем цяла пролет: Той е тук! Ето го Двигател: Тихо. Тихо. Пътник: Е, какво е това? Ще закъснеем напълно! Но ако не чуем първите славеи, ще закъснеем за цяло лято! Пасажер: Защо стоим сега? Все пак ще закъснеем Двигател: Да. Но ако не видим зората, може да закъснеем до края на живота си. Забелязах, че тези, които са склонни да обезценяват житейския си опит, имат трудности в областта на привързаността. Те имаха проблемни родители, които не успяха да създадат стабилни емоционални връзки. Например поради алкохолизъм или просто оставяне на детето при баба за дълго време, докато самите те отиват на работа. Може би основният страх е дълбок страх от изоставяне - ужасно чувство, което едно дете е трябвало да изтърпи някога в детството. Като възрастни такива хора търсят нещо „неумиращо” и се съгласяват само с това и, разбира се, рядко го намират... Подобна „философия” обаче може да се наблюдава при очевидно проспериращо семейно възпитание или при свръхзакрила, когато формират се обсесивно-компулсивни черти на характера с изразено романтично желание за „вечното и чисто“. Тук вече е намесено допълнително изискване за чисти отношения, чиста съвест, идеални неща, които са поставени в реална и вътрешна „рамка“, „кутия“, „кутия“. Вместо да изживее момента, той се мумифицира. В крайна сметка всичко красиво трябва да се пази и нищо не може да се забрави. Такива хора обичат да сортират снимки, да препрочитат писма и да трупат. Кой друг е забелязвал такива типове? Как иначе бихте могли да обясните подобни разлики??