Здравейте! Днес искам да споделя с вас интересния работен опит, който имах късмета да придобия като част от сътрудничеството с Детския център. Майката на Лариса, 5-годишно момче на име Сережа, дойде при мен с оплакване относно. страх на детето от вятъра. Признавам, че това беше първият ми опит. Те идваха със страх от тъмнината, от самотата, от различни животни и насекоми. Но това е първият път със страх от вятъра! На диагностична среща с майка и дете техниката Агне в бутилка показа, че майката не иска детето й да стане самостоятелно, което беше новина за майката. Все пак желанието беше подсъзнателно. Стана ясно още, че детето иска да общува, но не може да постигне тази цел по неясни причини. При разговора се разбра, че родителите са необщителни и водят уединен начин на живот. Плахостта и сдържаността на майката се отразяват в поведението на детето. Майката каза, че не е местна и все още не е организирала социален кръг за себе си и детето е в същата ситуация, не ходи на градина поради често боледуване на 3-4 години и локдаун впоследствие, но сега той ходи на различни площадки с майка, бавачка и баба последователно по време на едновременното изграждане на индивидуалните светове на майка и син в една пясъчна кутия, интересен момент беше, когато в света на майката се появиха няколко семейства, които започнаха да общуват и Серьожа също копира. Същото се случи в подобна ситуация с баща ми. В сесия с татко в пясъчния свят на Серьожа създадох ситуация, в която зъл вятър атакува света на момчето. Отначало момчето беше срамежливо и обитателите на неговия свят се скриха. Когато казах, че всичко е възможно на този свят и той може да повика супергерой на помощ, той го направи. За себе си Серьожа избра ролята на пишеща машина и тя беше плаха. Попитах: „Къде е смелостта на вашата машина?“ Тя се оказа супергерой. Предложих да се обединя със смелостта си към машината и да я върна. Момчето с готовност се съгласи и самата машина се справи със злия вятър и супергероят вече не беше необходим. Следващият урок беше използването на приказка. Прочетох на Серьожа следната приказка: Вятър и дъжд Един ден вятърчето решило да отиде на разходка с брат си, дъжда. Дъждът беше в добро настроение, а както знаете, докато дъждът е в добро настроение, той лети по небето в бели облаци. Така те летяха заедно. Беше топъл летен ден и в лъчите на слънцето градът изглеждаше златен. Хората бавно вървяха по тротоара, разглеждайки цветните витрини. Във въздуха се усещаше спокойствие и очакване на нещо прекрасно. Вятърът и дъждът летяха и гледаха с любопитство хората, които вървяха по улицата, и изведнъж им стана толкова добре, че решиха да се спуснат на земята и да погледнат по-добре всички. Тъкмо минаваха майка и синът й. Момчето търкаляше след себе си на въже красив жълт самосвал. Нашето вятърче се зарадва и започна да се спуска към тях... И тогава се случи нещо, което те изобщо не очакваха. Мама и син ускориха крачка и започнаха бързо да се отдалечават по тротоара. Вятърът искаше да извика: "Чакай!" И тогава дъждът се разстрои и избухна в сълзи... Палави капки се изсипаха на земята шумно: кап-кап-кап. Вятърът също се развълнува и започна да люлее клоните на дърветата, хората се увиха в дъждобрани, отвориха чадъри или потърсиха подслон под някакъв навес... Децата се прибраха много тъжни - Какво ви става, мили мои ? - попитала майка им небето и те й разказали как са решили да се разходят, как им харесал града, хората, момчето и неговия самосвал... Как искали да слязат на земята и да се сприятеляват с. тях. И как започнаха да бягат от тях... - Наистина ли сме толкова зле? Или може би страшно? Мама ги погали по главите, целуна ги нежно и каза: „Никак... Много сте добри и сладки... Хайде, ще ви покажа нещо!“ И ги извика да последват тя.. Те летяха много дълго и накрая пристигнаха в странна земя... Тревата там беше изсъхнала, а дърветата тъжно поклащаха клоните си. – попитаха децата вместо отговор, майката ги хвана за ръце и те тръгнаха да слизат надолу. В същия миг ме изпълни приятна прохладавъздух. Започна да вали – интензивен, шумен. Цялата природа оживяваше, жадно улавяйки всяка нова капка, а в образувалите се локви красиво се разстилаха кръгове от тях. Когато дъждът спря и вятърът утихна, имаше усещането, че всичко е осеяно с диаманти - капчиците, останали върху. тревата беше толкова красива. Това беше празник на живота! И беше наистина прекрасно! Цветята започнаха гордо да вдигат глави, зелени кълнове се виждаха сред жълтата трева, от дърветата лъхаше свежест и сякаш се чуваше: „Благодаря!“ Малкият вятър и неговият брат, затаили дъх, гледаха на чудото, което се случва точно пред очите му. А майка ми, усмихвайки се, каза: „Виждате ли, винаги има място, където можем да реализираме всичко, на което сме способни, и където то ще бъде посрещнато с благодарност.“ Място, където можеш да почувстваш хармония със себе си и със света, но децата все пак бяха малко тъжни. Спомниха си за онова момче от града, което бягаше от тях... - Да, страхотно е, когато можеш да намериш точно това място... И е страхотно, че там можеш да бъдеш себе си и да почувстваш подкрепата на другите. Но е жалко, когато някой просто не ти даде шанс да се докажеш и да станеш приятел, отбеляза тъжно мама на раменете им: „Имам изненада за вас“. Да се ​​върнем в града, когато се върнаха у дома, тротоарът беше почти сух и слънцето отново изгря. Хората напуснаха убежищата си, сгънаха чадърите си, прибраха дъждобраните и се възцари старият живот – спокоен, с предчувствие за нещо прекрасно. И тогава децата видяха красива многоцветна дъга - тя беше високо в небето и му се усмихна приветливо „Мамо, кой е?“ „Дъга, синове“, отговори майка. Появява се след нас – дъждовете и ветровете. Вижте я - колко е красива! Хората спираха и се възхищаваха. Нашите братя също й се възхищаваха. И те също бяха много доволни, че изиграха роля за външния й вид! Но най-важното... Основното беше, че сред хората забелязаха същото момче с пишеща машина и се чуха думите му: „Мамо, толкова е хубаво, че дойде вятър и дъжд! Те ни подариха дъга!“ Сълзи от радост се търкаляха по бузите на нашите деца, а от земята чухме: „Какъв сладък вятър и дъжд от гъби – колко са прекрасни!“ След като изслушах приказката, предложих да изиграем приказката в роли. Първо възложихме на мен ролята на вятъра, на Серьожа - на момчето, а татко получи ролята на мама. И тогава самият Серьожа стана вятър и ние отново разиграхме приказката. Посветихме следващия урок на изотерапията. Първо гледахме откъс от филма за Хари Потър за това как децата правят образа на страха си смешен, а след това дадох на Лариса и Серьожа задача да нарисуват страха си с гваш. В началото на детето му беше трудно да нарисува страха от вятъра и започнахме с избор на цвят, после форма и нещата продължиха... Работих и с тях успоредно, което също помогна на момчето да се отпусне и започнете работа. Тогава я помолих да направи страха си смешен. Момчето завърши работата си след майка си и отначало с удоволствие гледаше нейната рисунка и слушаше нейния разказ. След като Серьожа завърши рисунката си, той се усмихна и се видя, че е доволен от себе си и напрежението спадна. На следващия сеанс майка ми дойде с думите, че Серьожа започна да излиза по-спокойно на разходки и се справя сам със страха си. Понякога капризничи, но това вече не са панически прояви, а по-скоро манипулации и като че ли постигнахме резултат. Последната сесия беше посветена на техниките за релаксация в изотерапията – рисуване с цветен пясък. Много важен момент в терапията беше, че успоредно със сеансите с детето се провеждаха срещи с майката, на които се обсъждаха видовете взаимодействие с детето и в метода на емоционално-имагинативната терапия негативните реакции на майката. различното поведение на детето и нейното емоционално настроение, влияещи върху състоянието и поведението на Серьожа. Благодаря ви за проявения интерес към работата ми! Можете да се свържете с мен с въпроси относно отглеждането на дете, дете-родител!