От автора: Прочетете статиите тук: Всеки от нас държи Книгата на живота в ръцете си. Някои хора четат само половината от книгата, някои само първите няколко страници и само малцина четат книгата до края. И мнозина биха искали да обърнат първите страници и да прочетат по-нататък, но книгата остава отворена в самото начало. Всяка страница има снимка. И ние можем да четем книгата по-нататък само когато картината придобие цялост, когато всеки пъзел заеме своето място, когато видим не отделни фрагменти от изображението, а цялата картина. Първите страници на тази книга са нашето детство. Можем да пораснем, да имаме семейство и свои деца, но картината, която все още гледаме, е тази от главата „Детство“. Отново и отново се опитваме да сглобим тази картина, но просто не можем да намерим липсващите части. Образът на нашето детство зее с празнини, които се опитваме да затворим с пъзели от друг набор: успех, статус, работа, зависими взаимоотношения. И те, разбира се, не се вписват, изпадат от картината. След това съжаляваме, че сме получили толкова труден пъзел и настояваме част от частите му да бъдат заменени или се отчайваме и се оплакваме, че е невъзможно да сглобим картината, че някои части са загубени. Или искаме бързо да затворим тази глава, така че повече да не мислим, да помним или да виждаме, но нечия невидима ръка отваря книгата отново на същата страница. Липсващите пъзели са любов. Не родителската любов, а нашата собствена, към нас самите. Част от нас, веднъж отхвърлена от родителите си, плаче за любов. Но ние не го чуваме, срамът и вината говорят твърде силно, страхът се усеща твърде силно. Страх да не бъдем такива, каквито не сме били приети в детството, да направим нещо, за което толкова често сме се срамували, да открием нещо, за което сме се чувствали виновни като дете. Продължаваме да се срамуваме и да се караме за това, че може да се окажем „лоши“. Продължаваме детството си. Ние самите продължаваме да бъдем собствените си родители – засрамващи, строги, отхвърлящи, емоционално студени, нелюбящи. Това е проблем, но тук се крие решението. Ако можем да бъдем собствените си родители, тогава защо да не станем други родители? Защо не спрете да се срамувате и не видите срамната страна като нужда от подкрепа? В крайна сметка това, което е срамно, не се показва на никого, то се пази за себе си, защитено. И с какво можете да се справите толкова внимателно? Само с нещо много важно, много ценно, много скъпо. И много необходимо. Това, от което се срамуваме, е нашата много важна нужда, която някога е била отхвърлена. Така че защо да не го откриете сега? Защо не се опитате да я задоволите? Защо не спрете да се обвинявате за грешки и не се научите да си давате подкрепа? Защо не започнете да забелязвате, когато ставате „отхвърлящ“ родител? Защо не започнете да обичате себе си? Точно сега без любов е невъзможно да влезеш в „зрялост“, още повече в „зрялост“. Разбира се, и там не е лесно и има „тъмни“ петна и липсващи фрагменти. Но тези трудности не ни унищожават, ако можем да приемем себе си, ако имаме опит на самолюбие Трудно е да съберем картината до края, понякога изглежда, че вече е невъзможно, но дори и опит да направим това говори за любов. За собствената ви любов към себе си и любов към вас. С уважение, Юлия Минакова.