Понякога гледате човек и си мислите: „Колко смел и уверен е той! Как решава проблемите, как реагира на предизвикателствата! Искам същото!“ След това опитваш същото, но не става. Получава се по-точно, но не толкова добре, колкото другото. Друг е самоуверен и спокоен, но за вас решението на всеки проблем е придружено от безпокойство, страх, напрежение, вълнение, неспокойни мисли: „Ами ако не се получи? Ами ако не мога да се справя? По дяволите, не знам какво да правя по-нататък! Трябва да се събереш, не можеш да се тревожиш така!” След това се появява вътрешен критичен глас. Човек започва да се кара на себе си, на своята несигурност, безпокойство, напрежение. Той си мисли: „Ако направя нещо и продължавам да се тревожа, значи не съм достатъчно добър. Не се меря. Аз съм по-лош от другия.” На свой ред този вътрешен критик увеличава напрежението. Получава се така: - Започвам да правя нещо; Дейността е придружена от безпокойство и т.н. - Критикът се включва: „Нямаш право на напрежение и безпокойство! Събери се, парцал!”—Първоначално безпокойство + Критика = Още повече безпокойство и самобичуване. Както в онзи виц: Семьон си помисли, че самочувствието му е паднало до дъното. И че тя няма къде да падне повече. Но изведнъж отдолу се почука. Каква е трудността тук, че когато гледаме друг човек, виждаме само една част от процеса – външната. Но ние не виждаме вътрешността. Ние не виждаме какво се случва с човек вътре, когато върши някаква работа. Това създава илюзорна вяра, че тя му идва лесно. Това, което той просто взема и прави: без съмнения, притеснения, притеснения, страхове, притеснения. Че е толкова талантлив, специален, смел, уверен. Което се контролира на 100%. Често това е илюзия. Тези. или все още има напрежение, но ние не го виждаме, или наистина му е лесно на човек, но не защото е толкова уникален, а защото например има много опит. Затова му става толкова лесно когато човек разкрие вътрешния си процес пред другите и илюзията се разруши, когато: - някой сподели, че също не може да се справи с нещо; - някой сподели колко е било страшно да си смени работата ;— колега признава, че и той не понася управителя и не му е лесно да издържа на стреса в работата;— когато на площадката чуеш как майка споделя умората и желанието си да изпрати детето си при баба в продължение на месец. В такива моменти често издишаме: „Фу! Значи съм добре! Така че и аз мога.” Изглежда, че тази публикация може да бъде добра причина да се подкрепяте взаимно в коментарите и да споделяте вътрешния си процес. Например винаги съм нервен преди среща с нов клиент и изпитвам огромен стрес, когато трябва да отида в различни държавни агенции. Споделете, ако имате готовност и желание.