Психоаналитичната терапия е дълбоко изследване на личността, което води до нейната трансформация, до промяна на външната и вътрешната реалност. Това изследване може да бъде безкрайно и все пак всяка терапия трябва да приключи. Какви са критериите за прекратяване на терапията? Когато разсъждава върху постиженията на своя клиент (по-нататък ще използвам думата „анализиран”), анализаторът си задава следните въпроси: Страда ли анализираният? Симптомите са само върхът на айсберга, индикатори за по-дълбоки трудности. Не очакваме пълно премахване на симптомите - в стресови ситуации нашата психика може да прибегне до стари видове защита. Но ние очакваме значително намаляване на честотата и тежестта на симптоматичните прояви. Какво е качеството на личните взаимоотношения на анализанта? Здравата връзка не е връзка без конфликт. Това са отношения, в които конфликтите се разрешават конструктивно и психиката не е склонна да прибягва до твърди защитни механизми. Разглеждаме дали анализандът е способен на интегрални обектни отношения, т.е. дали признава автономията на другия човек. Способен ли е да разпознае и устои на собствената си агресия, както и на чувството за вина и разкаяние? Има ли желание да поправи щетите, нанесени на друг човек? Може ли анализандът да толерира триадична връзка? Едно от най-трудните предизвикателства за развитието е преходът от диадични към триадични връзки? Способен ли е анализандът да види и толерира разликата между своето истинско място в този свят и неговото желано място? Можете ли да бъдете наблюдател, а не участник в една връзка? Може ли човек да осъзнава и да устои на чувствата на съперничество, конкуренция и завист? Готов ли е анализираният да приеме реалността? Ние използваме много начини да фалшифицираме или да избегнем реалността? Приемането на реалността е способността да признаваме и толерираме нашите собствени несъвършенства и ограничения, както и несъвършенствата и ограниченията на другите. Това е способността да се справяме с това, което животът ни поднася, с разочарованията и разочарованията. Важна част от развитието е отказът от собственото всемогъщество. Можем ли да имаме реалистични взаимоотношения с други хора, като признаваме и приемаме, че те са несъвършени и че в някои отношения са по-добри от нас? Може ли анализираният да размишлява върху чувствата си? Въпросът не е дали има вътрешен конфликт. Въпросът е как се справяме с него във външния и вътрешния свят. Може ли анализандът да мисли и да преживява афектите си, вместо да ги изиграе моментално и по този начин да се опита да се отърве от тях? Как се чувства анализандът по отношение на работата? Голяма част от живота ни е посветена на работа, следователно начинът, по който функционираме в работната среда, е важен критерий за психично здраве. Може ли анализандът да се съсредоточи върху поставената задача, да изгради взаимоотношения с колеги, да бъде част от екип и да устои на неизбежното съперничество и конкуренция? Важно е и как анализантът се чувства относно липсата на работа. Работата може да се използва като защита срещу непоносими чувства и тревоги, както и от интимност с други хора. Как се отнася анализандът към играта и забавлението? Според Уиникът психичното здраве зависи от способността да обичаш, да работиш и да играеш? Ира заема централно място в емоционалното развитие на детето, тъй като свързва неговата несъзнателна фантазия и реалност. Способността да играем показва наличието на преходно пространство в нашата психика, пространство, което ни позволява да играем с нашите мисли и чувства, без те да причиняват твърде много тревожност. Има ли анализандът чувство за хумор? Една от значимите промени, наблюдавани по време на терапията, е развитието на чувство за хумор. Умението да признаваме недостатъците си, както и умението да прощаваме, е свързано с умението да гледаме на собствените си трудности с хумор. Източник: Алесандра Лема. Въведение в практиката на психоаналитичната психотерапия. (Великобритания, 2003)